Стендал (Анри Мари Бейл ) 1783 - 1842

Роден на 23 януари 1783 година в Гренобъл , Франция, авторът на романа "Червено и Черно" прекарал детството си в мизерия. Мразел баща си - прагматик и оплаквал майка си, която починала докато бил малък. В това се изразявало неговото детство, като единствения човек който му давал искрица надежда била неговата по-малка сестра Паулин.

Времето в което живял Стендал оказало голямо влияние върху него, а именно Първата Френска Империя начело с Наполеон. Затова той пътувал много, предимно из Германия като част от Императорската армия. Участвал и в нахлуването на Руска територия през 1812, но най-много се привързал към Италия където прекарал много от "военната" си кариера като консул в Триест и Чивитавекия. Неговата новела "Пармският манастир" била издадена първо в Италия, защото автора смятал, че тя е много по-подходяща и "страстна" държава отколкото Възраждащата се Франция.

Бейл използвал псевдонима Стендал и написал няколко от най-добрите се творби като "Червено и Черно" (Льо Руж ет льо Ноар). Когато се завърнал във Франция, Париж писателя показал страстта си към жените, която прерастнала в мания. Това го вдъхновило да напише множество художествени творби и дори един анализ на това какво е любовта озаглавен "Влюбен". Тези негови размишления и други писания били причина той да бъде определен като Романтичен Реалист, заради романтиката, която влагал в тях.

Съвременниците му обаче недооценили творбите на Стендал, които били написани през романтичния период. Той бил признат чак през 20 век. А самия той подписвал всеки ръкопис с "на малкото Щастливци", обръщайки се към онези, които в бъдеще ще разпознаят гения му. В днешно време творбите му предизвикват интерес заради иронията, взаимоотношенията между героите и историческите данни които са преплетени в е едно перфектно цяло.

Освен това самия Стендал бил "болен" почитател на музиката, по-конкретно на композитори като Кимароса, Моцарт и Росини като на последния дори написал доста пълна биография (1824), която била по-добре оценена не заради историческата точност, а заради критиката към самата музика.

Великият писател починал през 1842 г. в Париж на 59 години. Неговите шеговити мемоари озаглавени "Мемоарите на един Егоист" били публикувани посмъртно през 1892. Тогава била публукивана и неговата пълна биография "Живота на Анри Брюлард".

...За образованиего...

  Образованието – дали ни прави силни, уверени, мъдри и любознателни или претоварва паметта и съзнанието ни с излишна информация? Дали е жизненост и устрем или угриженост и пасивност? Дали е величие или падение?

     Дали образованието е инвестиция, която ни помага в живота или е загуба на време? Всеки човек има различна гледна точка по този въпрос. Някои хора виждат смисъл в образованието и най-важна цел, движеща развитието и прогреса, а други - безсмисленост и отегчение. Може би защото са разочаровани от липсата на реализация и доказване в живота.

Но за мен образованието е най-висшата ценност и необходимост, защото строи величието на цивилизацията и чудесата на света. Образованието ни дава знания и отваря пред нас вратите на тайнствата и мечтите, то е в основата на великите идеи и открития, то е пътят към знанието. Всеки човек, който е образован и има богата обща култура, не се поддава лесно на манипулации, а отстоява позицията си и се бори да се докаже пред света и пред себе си. За него са чужди раболепието и ласкателството, лицемерието и лъжата, защото достойнството и честта са в сърцето и душата му. Удовлетвореността от знанията го тласка към непрекъснато развитие и усъвършенстване. Целият му живот е път към новостите на науката и поток от непрекъснат копнеж и жажда за обогатяване и доразвиване, надграждане и възход.

Нашето поколение е устремено към науката, защото вижда в нея непреходност и подем, сладост и треска, любов и загадъчност.

    Образованието е пътят към вечната светлина и бистрия извор, от който всеки иска да отпие с наслада. То е устрем и порив, сигурност и закрила, завет и благодат.

Образованието е инвестиция за цял живот. Инвестиция, която е безценна и незаменима

Марко Митев

Петър КАРАПЕТРОВ 1900 - 1980

През 1980 г. тихо, някак си напълно безшумно си отиде един писател от света. 

Отиде си Петър Карапетров, който тогава бе напълно забравен, защото бе забранен писател.

Отиде си Петър Карапетров, но книгите му останаха. 
Останаха, но след като режимът, който му наложи мълчание и забрава също си отиде, книгите му не възкръснаха.

Но кой е Петър Карапетров, чувам вече нетърпеливите ви въпроси. Той е роден в Казанлък, 1900 г. 

Това, което осъществява в нашата литература е наистина удивително – създава библиотеката „Древна България” – в която са включени 160 книги!

Друго негово дело е библиотека „Български исторически романи” – до края на 1935 г. са издадени 27!

Но Петър Карапетров е преди всичко автор на исторически романи, като „Богомили” (1927 г.), „Мечът на хановете” (1929 г.), „Размирни години” (1934 г.), „Детелин войвода” (1936 г.)...

Трудно е да се изброят само заглавията на книгите му – „”Тангра”, „Жертвени нощи”, „Каменният бог”, „Дъщерята на Шишмана”, „Клокотница”, „Сердика”, общо 25!

Но какъв е този писател, ще кажете и ще сте прави – нищо не знаете за него. И защо се получи така след като един Кирил Христов, всеизвестен с критицизма си поет изрича за Петър Карапетров:”Най-силният от съвременните ни български писатели”. А Кирил Христо не хвалеше наляво и надясно, точно обратното вършеше...

Петър Карапетров въведе в нашето книгоиздаване успешно поредицата, серията, както е прието да се казва днес. Това бяха поредиците „Древна България”, „Български исторически книги”, „Периодическа историческа библиотека”. 

В тези поредици бяха публикувани книги като „Ден последен, ден господен” на Стоян Загорчинов, „Раковски „ на Людмил Стоянов, „Златна земя”, „Индже войвода”, „Боляри” на друг забравен днес писател Константин Петканов, „Дъщерята на Калояна” на Фани Попова- Мутафова...

Петър Карапетров публикува тук „Боян магесникът”, „Дионисий” и другите си чудесни романи.

Тези поредици бяха голямото литературно събитие между двете световни войни. Не можем да разберем българската литература от онова време без да прочетем тези поредици. В тях взеха участие не само посочените автори, но по един или друг начин участваха и Ангел Каралийчев, Дора Габе, Димитър Бабев, Христо Бръзицов.

Огромното, бих казал, потресаващо, въздействие на „Древна България” върху нашите тогавашни читатели се дължеше и на блестящото оформление на тези книги, което бе дело на такива български художници като Илия Петров, Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов, Вера Лукова, Георги Попов.

Струва ми се, че в тази поредица се осъществи най-плодотворното сътрудничество между литература и живопис у нас, непостигано никога преди и след това.

И стигаме до една от най-големите драми в българската литература – отричането на тези поредици. Това нямаше как да не стане – на власт бяха дошли интернационалистите, тяхната родина бе световния пролетариат. 

Каква ти тук Родина?! 

И се постанови, че книгите от тези поредици са лишени от художествени качества, а авторите бяха определени като „посредствени или съвсем бездарни”. Разбира се, това противоречеше на всяка логика, тъй като сред авторите бяха Стоян Загорчинов, както и обявения за „академик” от същата тази власт Людмил Стоянов, Каралийчев... 

Това, което безпокоеше новите властници бяха не толкова художествените качества на книгите от изключително популярните поредици, а преклонението на авторите към българското минало. Георги Цанев спомогна за тоталното отричане на тези поредици и автори, за което получи своята отплата.

Годините минаваха, страстите се успокояваха, идеологическите цензори проумяха, че издаваните от Петър Карапетров книги имат своято висока стойност и безшумно, една подир друга те бяха преиздавани от нявгашното издателство на БЗНС. 

Тези книги отново се радваха на широка популярност сред читателите и така една грешка бе поправена гузно. Но голямата грешка – не! Книгите на Петър Карапетров не се преиздаваха! 

Всъщност неговите книги веднага след 1944-та бяха иззети от билблиотечните рафтове, бяха натикани в списъци с инициали „СКФ” (спомняте ли си тези зловещи три буквички?..). 

Фактически до книгите на Петър Карапетров имаха достъп само тези, които предварително бяха приели, че те са "вредни". На друг във фонда „СКФ” не се разрешаваше достъп, с малки изключения, разбира се. (Аз и като студент ги четях благодарение на отзивчивата, прекалено интелигентна, библиотекарка Венета Ганева, в Пловдивската библиотека.)

На книгите на Петър Карапетров бяха недостъпни за масовия читател цели 45 години.

След промяната имаше и опити да се напомня за творчеството на Петър Карапетров, например Вихрен Чернокожев, който много вярно твърди:” Петър Карапетров беше видял общия корен на поезията и историята много преди теоретиците на романа да заговорят за това.”

Разбира се, че Петър Карапетров има и несполучливи книги, а Вихрен Чернокожев с право пита:”... коя литература се състои само от върхове?”.

Е, добре, социализмът си отиде, а ние останахме. 

Защо не върнахме книгите на Петър Карапетров на българските читатели? 

Какво ни попречи? 

Защо неговото творчество си остава напълно непознато?

Един от възможните (вие предложете други, ако можете, включително и вие, г-н Чернокожев) отговори е, че на мястото на интернационализма, изповядван от предишната власт дойде глобализмът, който е преоблечен "пролетарски интернационализъм". Отново нацията се отрича, а се възвеличава някаква нова колективност на нациите, този път вместо пролетарски рай ни се предлага да вярваме в глобален рахатлък...

Тази ли е истината? 

Ако не е, значи трябва да се съгласим с оценката на идеологизираната литературна критика на социализма, че книгите на Петър Карапетров са бездарни...

Сложен казус, нали?

Хайде да се опитаме да му намерим отговор, а?

Знам че никой няма да се наеме да дава такъв отговор, знам, че диалог, днес, в литературата не, е невъзможен. 

Така както бе невъзможен в началото на 50-те години на ХХ век, когато звучаха само лозунги, които не подлежаха на обсъждане и се печатаха книги, които трябваше непременно да бъдат възвеличавани... 
Какво сходство на епохите, Боже мой!

Изведнъж забелязваме огромната прилика между нявгашния пролетарски интернационализъм и сегашния глобализъм (или просто войнстващ либерализъм?). 

Родното се отрича в еднаква степен, забелязвате ли?

Тогава? 

Какво правим със себе си? 

Нали бяхме тръгнали по един нов път – когато щяхме да преодолеем недъзите, паденията и греховете на соца? 

Къде останаха благите намерения по отношение творчеството на Петър Карапетров? 

Защо този писател се оказа еднакво неприемлив - и за изродения ни социализъм, и за отвратителния ни капитализъм?

Защо две уж тъй различни епохи така си приличат в еднаквото си отношение към един и същи писател?

Все въпроси на които си заслужава да се търси отговор. Знам, че сега е забранено, говоря за бъдещето, господа литературни надзиратели!

Но Петър Карапетров извърши своя творчески и редакторски подвиг – той създаваше и експонираше на нявгашния български книжен пазар, бестселъри!

Българите някога четяха масово книгите от неговите поредици. Естествено, това ставаше и с помощта на държавата, на училището, на образователното министерство. 
Така българите откриваха своята история, може и да не беше напълно вярна в детайлите, но беше вълнуваща! 

Може понякога да е преобладавал романтизма по отношение на историческите факти в някои от тези романи, както на Петър Карапетров, така и на останалите автори, но това в литературата е позволено, даже препоръчително! 
Посочете ми поне един исторически роман на полски или руски, на американски или френски автор от който да не блика романтиката!

Време е да върнем книгите на Петър Карапетров на българските читатели – те им бяха отнети цели 45 години по времето на социализма, сега отново тънат в забвение. Преди тези книги бяха в „секретни фондове”, сега не са, но нима са по-достъпни на масовия читател? Колцина имат възможност да посещават националните библиотеки, като Софийската или Пловдивската?

Книгите на Петър Карапетров са исторически факт, който не бива да бъде отминаван. 

Този писател не бива да бъде забравян. 
Но по-важното е друго – неговият пример трябва да бъде актуализиран. 

Това е вече задача за издателите. Те са тези, които биха могли да създадат подобни поредици, а защо не и със същите заглавия, навярно наследниците на писателя няма да имат нищо против по този начин да бъде съхранено и напомнено стореното от техния скъп роднина...

Време е да си спомним делото и идеите на Петър Карапетров. Точно днес е необходимо да сторим това, когато вече сме уж част от "голямото европейско семейство". 

Не бива да играем ролята на бедния роднина без минало, а обладаващи единствено мизерно настояще. 

Защото съкровищата на траките, на Първото и Второто българско царство, са потресаващи доказателства за миналото по нашите земи, но логичен е въпросът – а къде са вашите книги за това минало? 

И сме принудени да мънкаме – имаме ги, ама ги крием. 
Въпросът, който веднага следва е - и защо се срамувате от тях? Какъв да е отговора, кажете!..

И така изплува и един друг страшен въпрос – какво сторихме за да продължим делото на Петър Карапетров? 

Засега почти нищо, макар че чудесни исторически романи се публикуват, макар и рядко, и през тези години. 

Но това, което липсва на тези романи не е висока художествена стойност, те най-често я притежават, няма го общия проект, който да ги свърже в едно цяло. 

Такъв тип успешни проекти бяха поредиците на Петър Карапетров. 

Има и още нещо – навремето тези поредици бяха подкрепяни, а сега кой да стори това? Навремето поредиците на Петър Карапетров се гледаха с добро око от образователното министерство, а днес именно това министерство би воювало с такъв тип поредици. Да не говорим за министерството на културата за което съдбата на книгата (българската, българската имам предвид!) е последна грижа...

Мисля си, как не се намери един български издател, който да се опита да възкреси такъв тип поредици, нима има нещо сбъркано, та всички те са се втренчили в чуждите литератури и не вярват, че от българската може да се печели многократно повече...

Наистина объркахме нещо тотално, щом царува такова отвратително неверие във възможностите на предишната и съвременната българска литература. Знам, че за това вина носи единствено и само т. н. постмодернизъм, но все пак...


Да си спомним на днешния ден един от най-незаслужено забравените български писатели – Петър Карапетров.

Да си спомним, че е имало и личности като Петър Караперов в нашата литература и култура.

Да поменем името на този български писател и да се опитаме, всеки според силите и възможностите си, да спомогнем за неговото завръщане влитературата ни.

Не, не в литературата на постмодернизма, в която няма място за творци като Петър Карапетров, а в другата, истинската българска литература. 

Видяхме, че постмодернизмът ни в отношението си към Петър Карапетров следва своя духовен събрат соцреализма.


Да си спомним Петър Карапетров и неговото наистина епохално дело, защото той създаваше бестселъри между двете световни войни.


Стоян ВЪЛЕВ

4 август-рожден ден на Луис АРМСТРОНГ 1901 - 1971

Луи Армстронг е първият значим солист в областта на джаза и е без съмнение музикантът с най-широко влияние в историята на музиката. Виртуозният му тромпет, като се започне още със студийните записи от 20-те години на неговите състави Хот Файв и Хот Севън, очертава бъдещето на джаза със своите наситени с въображение и емоция импровизации. Това му осигурява преклонението на джаз феновете. Освен това Армстронг се задържа дълго на поп сцената благодарение на отчетливо фразирания си басов вокал и завладяваща артистичност, изявени в серия вокални записи и филмови роли.

Детството на Армстронг не е леко. Баща му Уилям Армстронг е обикновен работник, който изоставя семейството си скоро след раждането на момчето. Армстронг е отгледан от майка си Мери (Олбърт) Армстронг и баба си по майчина линия. Той отрано проявява интерес към музиката и вехтошарят, при когото работи докато кара основното си образование, му помага да си купи корнет, на който момчето само се учи да свири. На 11 години той зарязва училището, за да се присъедини към неформална група, но на 31 декември 1912 гръмва с пушка по време на новогодишното празненство, заради което е изпратен в поправително училище. Там той учи музика и свири на корнет и рог в училищния оркестър, като след време поема ръководството му. На 16 юни 1914 е пуснат от училището и се заема с физически труд, като в същото време се опитва да си създаде име като музикант. Корнетистът Джо "Кинг" Оливър го взима под своя опека, а когато Оливър се премества в Чикаго през юни 1918 г., Армстронг заема мястото му в бенда на Кид Ори. През пролетта на 1919 г. се мести в групата на Фейт Марабъл и остава там до есента на 1921 г. През август 1922 на свой ред отива в Чикаго, за да се присъедини към групата на Оливър, и осъществява първите си записи като член на оркестъра през пролетта на 1923 г.

На 5 февруари 1924 г. се жени за Лилиан Хардън, пианистка в групата на Оливър (втората от четирите му съпруги). По нейно настояване той напуска Оливър и се включва за една година в групата на Флетчър Хендерсън в Ню Йорк, а през ноември 1925 г. отново се връща в Чикаго и се присъединява към Дриймланд Синкопейтърс, групата на жена му. По това време той сменя корнета с тромпет. Армстронг е вече достатъчно утвърден като индивидуалност и на 12 ноември 1925 осъществява звукозаписния си дебют като лидер. Подписал с лейбъла Okeh, той предприема серия записи със студийните си групи Хот Файвс и Хот Севънс. Наживо се изявява в оркестрите на Ърскин Тейт и Керъл Дикерсън. Записът на Хот Файвс "Muskrat Ramble" влиза в класацията Топ Тен през юли 1926 г. - в парчето свирят Кид Ори на тромбон, Джони Додс на кларнет, Лилиан Хардън Армстронг на пиано и Джони Ст. Сир на банджо.

Към февруари 1927 г. Армстронг е вече достатъчно известен, за да формира собствена група - Луи Армстронг енд хис Стомпърс, в кафенето Сънсет в Чикаго. (Армстронг не е лидер в общоприетия смисъл, а най-често дава името си на вече утвърдени групи.) През април той влиза в класациите с първия си вокален запис, "Big Butter and Egg Man", дует с Мей Аликс. През март 1928 г. вече е водещ солист в бенда на Керъл Дикерсън в "Савой Болруум" в Чикаго и не след дълго поема ръководството му като фронтмен. През май 1928 г. "Hotter than That" влиза в Топ 10, а през септември е последвана от "West End Blues", която по-късно се нарежда сред първите записи, отличени с Грами. Армстронг се връща с групата си в Ню Йорк през май 1929 г. за един ангажимент в харлемския "Конис Ин". Той започва да се появява и в оркестъра на бродуейския спектакъл "Hot Chocolates", като пее "Ain't Misbehavin'" за рекламата му. През септември записът му на тази песен се превръща в Топ 10 хит. Армстронг оглавява оркестъра на Луис Ръсел за турне из Юга през фервуари 1930 г., а по-късно, през май, отива в Лос Анжелис, където през следващите десет месеца ръководи бенд в "Котън клуб" на Себастиън. Осъществява филмовия си дебют в "Ex-Flame", излязъл в края на 1931 г.

В началото на 1932 г. изоставя "расовия" лейбъл Okeh и се обвързва с по-голямата му поп-ориентирана сестра Колумбия рекърдс, където записва два хита, достигнали Топ 5: "Chinatown, My Chinatown" и "You Can Depend on Me". През март 1932 г. песента му "All of Me" достига първо място в класациите и веднага е последвана от друг Топ 5 хит, "Love, You Funny Thing". През пролетта на 1932 той се връща в Чикаго и става фронтмен на бенда на Зилнър Рандолф за едно голямо турне из страната. През юли Армстронг отплува за турне в Англия. Следващите няколко години прекарва в Европа, а американската му кариера продължава с издаването на серия архивни записи, включващи поредните Топ 10 хитове: "Sweethearts on Parade" и "Body and Soul" (записани през 1930 г.). Версията му на "Hobo, You Can't Ride This Train", изкачила се в класациите в началото на 1933 г., е записана за Виктор рекърдс, а след завръщането си в Щатите през 1935 г. той подписва с новоформирания лейбъл Дека и веднага издава плоча, чиито две страни влизат в Топ 10: "I'm in the Mood for Love" и "You Are My Lucky Star". Новият мениджър на Армстронг, Джо Глейзър, съставя за него бигбенд, който дебютира в Индианополис на 1 юли 1935 г. Следващите няколко години минават в чести турнета. Армстронг има и няколко малки роли в киното, сред които участието му в "Pennies From Heaven" през декември 1936, а сред последвалите му записи за Дека не липсват Топ 10 хитове - "Public Melody Number One" (август 1937), "When the Saints Go Marching in" (април 1939), "You Won't Be Satisfied (Until You Break My Heart)" (април 1946), последният в дует с Ела Фитцджералд. През ноември 1939 г. той се връща в Бродуей и участвува в не особено успешния мюзикъл "Swingin' the Dream".

С отшумяването на суинга в годините след Втората световна война Армстронг разтуря бигбенда си и организира малък състав под името Ол Старс, който дебютира на 13 август 1947 г. в Лос Анжелис. През февруари 1948 г. започва първото му европейско турне от 1935 г. насам, последвано от редовни турове по целия свят. През юни 1951 г. плочата "Satchmo at Symphony Hall" се нарежда сред първите десет в класацията за албуми (Сатчмо е прякорът му), а по-късно същата година, след петгодишно затишие, Армстронг отново издава Топ 10 сингъл - "(When We Are Dancing) I Get Ideas" Б-страната на сингъла - "A Kiss to Build a Dream On", изпята от Армстронг за филма "The Strip" - също става хит. През 1993 г. тя отново става популярна, след като е включена в саундтрака на филма "Безсъници в Сиатъл".

След като през 1954 г. Армстронг приключва договора си с Дека, мениджърът му взима необичайното решение да не подписва нов обвързващ договор, а да въведе свободната практика и достъпността за различни лейбъли. Посветеният на Фетс Уолър "Satch Plays Fats" (Колумбия) се нарежда в челната десятка за албуми през октомври 1955 г., а Върв подписват с Армстронг за серия записи с Ела Фицджералд, като се започне с хитовата плоча "Ella and Louis" през 1956 г. Армстронг продължава да концертира усилено, въпреки сърдечния удар, който получава през юни 1959 г. През 1964 г. изненадващо превръща в хит записа си на титулярната песен на бродуейския мюзикъл "Hello Dolly!", достигнал първо място през май, а последвалият го едноименен албум става златен и му донася награда Грами за най-добро вокално изпълнение. Четири години по-късно този успех се повтаря в международен мащаб с "What a Wonderful World", която става номер едно в Англия през април 1968 г. Песента постига подобен успех в Щатите едва през 1987 г. с включването си във филма "Good Morning, Vietnam", след което влиза в Топ 40. Армстронг участвува във филма "Hello, Dolly!" от 1969 г., като пее титулната песен в дует с Барбра Стрейзанд. Към края на 60-те и началото на 70-те изявите му са по-разредени. Почива поради сърдечни усложнения на 69-годишна възраст.

Луи Армстронг е обожаван от два твърде разграничени типа публика: джаз феновете, които го боготворят за ранните му иновации и майсторско владеене на инструмента и които охладняват, когато той загубва интерес към по-късните форми на джаза и особено поради готовността му играе ролята на лековат шоумен; и поп феновете, които приветствуват жизнерадостните му изпълнения, най-вече като вокалист, но не са способни да оценят значението му като джаз музикант. Голямата му популярност, дългата кариера и неспирната смяна на лейбъли, добавени към твърде широкото стилово разнообразие на работите му, затрудняват обобщението на неговото творчество, разхвърляно в каталозите на най-различни компании. Но безспорно голяма част от записите му, освен забавни и очарователни, са истински шедьоври

ПОКЛОН!

Днес е рожденнияг ден на Барак ОБАМА

Барак Хюсеин Обама-младши е роден на 4 август 1961 г. в Хонолулу, столицата на щата Хавай. Баща му Барак Хюсеин Обама-старши е чернокож кениец, пристигнал в САЩ, за да учи икономика. С майка му, бялата американка Станли Ан Дънхан, се запознават в Хонолулския университет, където тя учи антропология. Барак е бебе, когато баща му заминава за Харвард, но не взема семейството си по финансови причини. Когато синът му става на 2 години, той заминава за Кения, където е назначен за икономист в държавния апарат. Развежда се. 

Барак е на 6, когато майка му се омъжва отново за чуждестранен студент – този път индонезиец. Заедно с нея, съпруга й Лоло Соеторо и доведената си сестра, той заминава за Индонезия, където прекарва 4 години и учи в държавно училище в Джакарта. После се връща в Хавай и живее с родителите на майка си. През 1979 завършва престижното частно училище Punahou School, където играе успешно баскетбол. В мемоарите си Dreams from My Father: A Story of Race and Inheritance, публикувани през 1995 и превърнали се в бестселър, Барак Обама си спомня, че в горните класове пушил марихуана и смъркал кокаин, а и си развалил успеха. 

Обама учи в Occidental College в Лос Анджелис, после се премества в Колумбийския университет, който завършва през 1983 с бакалавърска степен. Там са първите му стъпки като политик и обществен деец. Същата година започва работа в голяма международна бизнес корпорация като редактор в отдел „финансова информация“. 

През 1985 се мести в Чикаго и работи в една от групите за църковна благотворителност. В качеството си на „социален организатор“ помага на жителите от бедните квартали. Именно този му опит го навежда на мисълта, че за да се подобри животът на хората, са необходими промени в законодателството и политиката. 

През 1988 започва да учи право в Харвард, а през 1990 е първият чернокож редактор на университетското издание Harvard Law Review и първият чернокож президент на Харвардския клуб на юристите в цялата му 104-годишна история. През 1991 завършва и се връща в Чикаго. Става адвокат и защитава предимно жертви на разни видове дискриминация. Освен това, работи в щаба на Демократическата партия, преподава в юридическата школа към Чикагския университет конституционно право, занимава се с избирателно право в малка юридическа кантора. Обама се прочува като либерал, противник на създаването на NAFTA (Северноамериканската зона за свободна търговия), борец против расовата дискриминация, привърженик на системата за всеобщо медицинско осигуряване. 

През 1993 започва да води курс по конституционно право в юридическия факултет на Чикагския университет. Там работи до 2004, когато влиза в Сената. 

От 1997 до 2004 Барак Обама е член на сената на щата Илинойс от Демократическата партия. През 2000 отива на балотаж за Камерата на представителите с конгресмена Боби Ръш (член на някогашните „черни пантери“), но загубва. Така започва политическата му кариера. В щатския сенат Обама участва в разработването на държавни програми за поддръжка на семействата с ниски доходи чрез съкращаване на данъците, сътрудничейки си и с демократите, и с републиканците. През 2002 осъжда намерението на администрацията на Буш да нахлуе в Ирак. 

През 2004 Обама влиза в битка за Сената от щата Илийнос. Елиминира шестима конкурента, а на финала побеждава съкрушително (70% към 27%) републиканеца Алън Кейс. На 29 юли 2004, в хода на предизборната кампания, Обама се изказва на националния конгрес на Демократическата партия. Речта му, излъчена по телевизията, го прави изключително популярен в САЩ. Кандидатът за сенатор призовава демократите да се върнат към корените на американското общество и отново да направят САЩ страна на „неограничените възможности“, давайки пример със своята собствена биография и тази на баща си. 

На 4 януари 2005 започва работа в Сената. Обама е петият сенатор-афроамериканец в историята на САЩ. Бързо става любимец на пресата и една от най-известните фигури във Вашингтон. Към есента на 2006 наблюдателите вече го смятат за напълно възможна кандидатура за президентските избори. В началото на 2007 Обама се оказва на второ място (след Хилари Клинтън) в списъка на фаворитите на Демократическата партия. 

През януари 2007 е обвинен от пресата, че докато живял в Индонезия, бил учил в ислямско училище - медресе, където проповядвали представители на уахабитите. Той опровергава обвиненията, но те повлияват негативно върху имиджа му. 

На 10 февруари на митинг в Спрингсфийлд, щата Илиниойс, Обама обявява влизането си в президентската надпревара. Ако спечели, той обещава да изтегли американската армия от Ирак. Освен това, обвинява администрацията на Буш за недостатъчните успехи в борбата с нефтената зависимост и в образователната система. 

Едно от уязвимите места в кандидатурата за президент на Обама е неговата принадлежност към афроамериканците. Както се оказа, някои представители на чернокожите, включително и най-влиятелните представители на малцинството, не бързаха да припознаят Обама като свой. Става дума за това, че, за разлика от „истинския“ американски негър, Обама не е потомък на роби, докарани в Америка от Западна Африка. Освен това, за разлика от повечето американски политици-афроамериканци, на сенатора не му се е налагало да участва в борбата за правата на чернокожите. В началото на март 2007 пресата съобщи, че в рода на Осама по майчина линия имало робовладелци... 

От 1992 Барак Обама е женен за юристката Мишел Робинсън Обама. Имат две дъщери: Малиа и Саша. 

Димитър Светозаров СПИСАРЕВСКИ

Димитър Светозаров Списаревски е български летец-изтребител. Капитан Списаревски е роден в Добрич на 19 юни 1916 г.

След Ньойския договор от 1919 г., град Добрич остава под Румънско. Поради нетърпимостта на бащата към румънската окупация, семейството на Списаревски последователно се мести в Лом, Белоградчик и София. В София Димитър Списаревски завършва Втора мъжка гимназия /днес 22-ро училище/. От 1933 до 1935 г. е футболист на столичния футболен клуб Левски, за който играе в няколко приятелски срещи.

Димитър Списаревски постъпва във Военното училище, но е изключен и е изпратен да служи в Ямбол. За отлично поведение, след няколко месеца е възстановен като юнкер в училището. Когато е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. По-късно с целият випуск е изпратен на обучение в Германия. Там Списаревски завършва изтребителната школа във Вернойхен през 1938 г.През лятото на 1943 г. с още един български пилот е изпратен край Ламанша, за да наблюдават германските летци и да усвоят тактиката на въздушен бой.

На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи Б-24 Либърейтър /"Освободител"/ се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат „освободителите“ преди да достигнат града. Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Това е първият му въздушен бой. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра и без да спре стрелбата се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач са му признати три въздушни победи. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.

Димитър Списаревски е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците през 1943 година

ПОКЛОН И ВЕЧНА СЛАВА НА ГЕРОЯ, ОТДАЛ ЖИВОТА СИ ЗА РОДИНАTА!.

Константин КОЦЕВ        1926 - 2007

 Роденият на 4 юни в Истанбул Константин Коцев като дете дори не говорел български език. След това така овладява тънкостите на лексиката, че завършва право и актьорско майсторство.

 След като взима тапията от ВИТИЗ, заминава да работи в трупата на Бургас. Той е сред създателите на Сатирата. През 1984 г. напуска храма на смешниците, защото трудно понася интригите им. Акостира в театър "София" в най-силния му период - от 1984 до 1990 г.

 След това - като стопроцентов бунтар и отрицател на всичко, що е нагаждаческо, минава на свободна практика. В досието му на кинаджия са записани роли в най-ярките творения на седмото ни изкуство - "На малкия остров", "Инспекторът и нощта", "Привързаният балон", "Шведски крале", "Случаят "Пенлеве", "Слънчев удар", "Топло", "Индиански игри". С Апостол Карамитев правят безпрецедентен дует в "Бялата стая" на Методи Андонов. (Там двамата сякаш играят себе си - изключително талантливи и неразбрани в извисяването на духа.)

ПОКЛОН И МИР НА ПРАХА МУ! 

Анджелина ДЖОЛИ

 Анджелина Джоли е родена на 4 юни 1975 година.  Тя е обявявана неведнъж за най-сексапилната жена  на планетата. Актрисата роди три деца от  Брат Пит и заедно с осиновените от нея деца от различни краища на света, е майка на общо 6 малчугана.

На 4 юни Анджи навърши 36 години.  Тя е  дъщеря на известния холивудски актьор Джон Войт и още от малка шокира  околните с мечтата си да стане директор на погребално бюро. 
Тя явно не си е падала и по  момичешките игри, защото , след като поотраснала, започнала на събира ножове.

На първата сватба на Анджи с Джони  Лий Милър, двамата младоженци са облечени   с 
кожени панталони и бели маратонки, върху  които имената им са написани  с кръв.   
С втория брак нещата не са по-различни - двамата младоженци си порязват ръцете и ги отъркват една в друга в знак на вечна любов. Е, това не спасява никой от браковете на Анджи. 

Днес обаче, Анджелина Джоли е любимка на публиката и посланик на добра воля на ООН. Тя организира много благотворителни акции в Африка и Азия.   

Наскоро се разбра, че все пак, холивудската двойка, по настояване на децата си, ще вдига сватба.  Дано този път приказката за принцесата, принца  и вечната любов се сбъдне. 

ЧЕСТИТ ДА БЪДЕ РОЖДЕННИЯТ И ДЕН! 

Морган ФРИЙМАН

Морган Фрийман се ражда през 1937 г. на 1 юни. Той е най-малък от общо пет деца. Баща му, Морган, е бръснар, а майка му, Една, е учителка. Семейството отглежда децата с не много пари в Чикаго, а след това в Мисисипи. Малко след като е роден Морган младши, семейството се мести, за да си търси работа, а малкият остава при баба си и дядо си в Мисисипи. Когато е на шест години, баба му умира и Морган заминава при майка си, която вече се е разделила с баща му, който междувременно се е алкохолизирал. В крайна сметка семейството се установява в Грийнууд. Като дете Морган събира пари, за да може да ходи на кино и да се възхищава на Гари Купър, Спенсър Трейси и Сидни Поатие. Когато е в основното училище, Фрийман си харесва една от съученичките си и като всяко малко момче изразява любовта си нетрадиционно – издърпва стола изпод момичето и то пада. За наказание учителките го заставят да участва в училищната театрална надпревара. За изненада на всички, той се класира сред челните места.

Но актьорството не е единствената мечта на младия Морган. Цял живот той иска да лети. И след като завършва гимназия през 1955 г., Морган отказва частична стипендия за актьорско майсторство и се присъединява към Военновъздушните сили на САЩ. Но разочарованието идва бързо, когато вместо да лети из небесата, Морган е записан механик и радарен техник, а на всичкото отгоре не изпитва особено голямо желание да стреля по други хора. През 1959 г. напуска военновъздушните сили, за да отиде директно в Холивуд и да се пробва да осъществи втората си мечта. Докато кара курсове по актьорско майсторство, Морган си търси и работа. През 1960 г. се мести в Ню Йорк, а година по-късно се жени за Джанет Брадшоу, от която има две деца. Пробива в театъра с участие в "Hello, Dolly!". През 1979 г. се развежда с жена си, тъй като не се чувства удовлетворен. През 1984 г. се жени за Мирна Коли-Лий.

Първите му появи по телевизията са в образователното предаване "The Electric Company". След като то слиза от екран, Фрийман се снима в някои малки роли, докато не е поканен да участва в "Brubaker", където в главната роля е Робърт Редфорд. Кариерата на тъмнокожия актьор обаче не тръгва в посока към киното, а се насочва отново към телевизията. Така или иначе до края на 80-те Фрийман не успява да изпъкне достатъчно сред звездите, макар и да се снима в някои по-големи заглавия като "Harry & Son" на Пол Нюман. През 1987 г. щастието му се усмихва и той се снима в "Street Smart" с Кристофър Рийв, Кати Бейкър и Мими Роджърс. За изпълнението си Фрийман получава номинация за "Оскар". През 1988 г. се снима редом до Майкъл Кийтън в "Clean and Sober".

Година по-късно Фрийман прави крачката нагоре, след която остава сред най-добрите - "Да возиш мис Дейзи" и втора номинация за "Оскар". В следващите години актьорът се снима в някои блестящи заглавия - "Изкуплението Шоушенк" (1994) на Франк Дарабонт с Тим Робинс, "Седем" (1995) на Дейвид Финчър, с Брад Пит и Гуинет Полтроу и "Смъртоносно влияние" (1998) с Робърт Дювал.

След 2000 г. Фрийман се снима в трийсет филма, а сред някои от най-добрите са "Всемогъщият Брус" (2003) с Джим Кери и Дженифър Анистън; "Момиче за милион долара" на Клинт Истууд, филм, който получава четири от най-желаните "Оскар"-и; "Ритни камбаната с финес", където си партнира с Джак Никълсън.

През 2008 г. е част от екипа на последния завършен филм на Хийт Леджър "Черният рицар" с Крисчън Бейл. Следват "Непобедим" (2009) на Клинт Истууд, с участието на Мат Деймън, "БСП - Бесни Страшни Пенсии" (2010), "Черният рицар: Възраждане" (2012), "Забвение" (2013) и "Зрителна измама" (2013).

Мерилин МОНРО       1926- 1962

Мерилин Монро е родена на 1 юни 1926 г. в Лос Анджелис. Нейната майка, Гладис Монро Бейкър, я нарича Норма в чест на любимата си актриса Норма Талмидж. Гладис казва, че баща на детето е Мартин Мортинсън, но по това време те се разделят, ето защо това бащинство се счита за съмнително. Нa две седмична възраст тя е предадена на приемно семейство, където живее шест години. На 19 юни 1942 Норма се омъжва за Джим Дагерти, след което напуска училище и се премества да живее при него. Година след сватбата той отива в търговския флот, а Норма Джийн започва да работи в авиационна фабрика. След известно време тя напуска работа и се насочва към кариерата на фотомодел. В края на 1944 година, когато работи в "Рейдио Плейн", се появява военен фотограф, който има задължението да снима жени, които извършват поръчки за армията за списание повдигащо бойния дух на войниците. Той ѝ предлага да позира за пет долара на час и тя се съгласява. В 1988 година списание "Пентхаус" публикува сензационен материал за това, че е намерен филм с порнографско съдържание заснет в 1944 г. с нейно участие. В по-късната си кариера актрисата признава, че в началото на пребиваването си в Холивуд изкарвала прехраната си като "момиче на повикване". В навечерието на Рождество нейният съпруг я поставя пред избора или да бъде негова съпруга, или да се отдаде на кариерата си на фотомодел. На 13 септември 1946 година те се развеждат. През август 1946 г. тя получава обещание да получи договор за работа като статистка в кинокомпанията "Туентиъд Сенчъри Фокс". От студията ѝ избират и псевдонимът, с който тя ще се прослави завинаги - Мерилин Монро. Монро е фамилията на нейната баба. През октомври 1948 година излиза филма Хористките, продуциран от "Калъмбия Пикчърс". Това е първият филм, в който Мерилин има реплики и дори пее. Лентата се оказва лоша, но оценяват гласа на начинаещата актриса. Много скоро Мерилин подписва седемгодишен договор с "Туентиъд Сенчъри Фок" и получава една от главните роли във филма на Джон Хюстън "Асфалтовата джунгла". Филмът излиза по екраните през лятото на 1950 г. и става рожденният ден на Мерилин като актриса. Следват няколко филма, в които участва в незначителни роли. Нещата не тръгвали в добра посока и на Мерилин се наложило да позира гола за календар. След известно време се разразява голям скандал когато намират прилика между момичето от календара и вече небезизвестната актриса. Приблизително по това време Мерилин започва да употребява опиати. През януари 1954 тя стъпва в брак с бейзболната звезда Джо Димаджо, но той просъществува само девет месеца. А през март същата година Мерилин получава наградата за "Най-популярна актриса". Следва участие във филма Няма по-добър бизнес от шоубизнеса. През 1955 г. Мерилин основава собствена компания - "Мерилин Монро Продакшън", в която тя е президент, собственик и владее контролния пакет от акции. Още в 1950 г. тя се запознава с прочутия вече драматург Артър Милър, но те се разделят, за да се срещнат отново през 1955 година. По това време той е вече разведен с две деца. На следващата година се оженват. Това е най-продължителния брак на Мерилин - четири години и половина. Развеждат се на 20 януари 1961. През 1951 Мерилин се запознава с Джон Ф. Кенеди, който по-късно става президент на САЩ. От 1954 до 1960 година те са в близки интимни отношения. През цялото това време Мерилин споделя част от разговорите си с него в интимният си дневник. По време на разговори с приятели Кенеди обсъждал политическите проблеми или обяснявал някои от правителствените решения. Естествено тези разговори не са били предназначени за широката публика, но са естествена част от живота. Дневникът, може би, е съдържал компрометираща информация за президента и за политиката му като цяло. Ето защо той мистериозно изчезва веднага след смъртта на Мерилин. Според официалните заключения, Мерилин Монро умира на 5 август 1962 в Бретууд Калифорния на 36 годишна възраст от смъртоносна доза сънотворни.  

Забравените...

Добри Харалампиев Зарафов 1882-1945

Добри Харалампиев Зарафов е роден на 3 февруари 1882 г. в Тутракан, но веднага след раждането му, семейството му се установява в Русе. Впоследствие, Русе е отбелязван като родно място на писателя от неговите биографи.

През 1902 година започва да публикува в периодичния печат разкази с псевдонима Добри Немиров. През 1914 г. издава първата си книга „Разкази“, с която бързо си печели славата на талантлив белетрист. По време на Първата световна война Немиров служи във военните редакции на списание „Отечество“ и „Военни известия“, вследствие на което издава книги с военни разкази — „Нови дни“ и „Разкази на редника“, в които рисува душевния потрес у българския войник от материалната и духовна разруха на страната.

Добри Немиров става „един от ратниците“ за установяване на добросъседски отношения между българския и румънския народ на почвата на културата. „Моята мисия е да извърша нещо за взаимното опознаване на между румънския и българския народ е мисия, продиктувана от въпиющата нужда да се разчисти пътят към доброто и светлото." Аз не съм политик и не съм свикнал да се ползвам от средствата на политиката, но аз съм човек и знам колко ценни са добродетелите и честния и самоотвержен културоносител“. В трудните дни на изпитание за южнодобруджанци, в началото на 1930 г.,той посещава   Добрич, Балчик, Каварна и Кюстенджа и изнася беседи на теми, чиито общ характер ги прави общодостъпни и полезни. Немиров става посланик на българската култура в поробена Добруджа.

В периода 1937 - 1940 е председател на Съюза на българските писатели.

След освобождението на Южна Добруджа, на 3 ноември 1941 г., писателят посещава родното си място и възкликва „Ах, Тутракан, Тутракан! Да имах тайнствената власт на чудодеец, ще замахна с ръка и ще те преобразя, както аз те желая. О, ти ще получиш онова сияние, което ти отреждат и животът и историята.“ На пристанището той е посрещнат от кмета на града Петър Друмев и от хиляди тутраканци с цветя. Същия ден Добри Немиров е провъзгласен за почетен гражданин на Тутракан, а в протокол № 8 от 3 ноември 1941 г. е отбелязано: „Славният в историята и красив в родните прелести Тутракан се гордее с недостижимите успехи, в сферата на поетично-литературните висини на своя син, обществеността му пожелава дълголетие, за да може още дълго да звънят златните струни на неговата лира, за да довърши всички недопети песни за неговия, за нашия прескъп Тутракан.“

След посещението на родния си град, Немиров за втори път посещава добруджанските градове Силистра, Добрич, Каварна и Балчик. Новите впечатления и преживявания на писателя в освободена Добруджа намират израз във вълнуващо написаните пътеписни разкази от цикъла „След свободата“, които заедно с тези от първото му посещение в 1930 г. биват издадени под надслов „По равната земя. Из Добруджа“ /1942 г./ Книгата е един затрогващ разказ за националната трагедия на Добруджанския край.

Писателят умира на 30 септември 1945 г. в София.

Сбогом, училище

В един ясен неделен ден, когато краят на август обещаваше хубава есен, татко излезе от стаята и седна на миндерчето в градинката. Аз ковях някаква своя играчка зад портата. Не подозирах, че в тоя ден ми се готви нещо незабравимо.

— Дочко — извика той, — я ела мъничко!

Всякога така ме викаше татко, когато имаше да ми каже нещо важно.

Аз оставих играчките си и боязливо пристъпих към него.

Той започна да вие цигара, загледан замислено пред себе си. Като че избираше думи да започне. Затруднение помръдна в бръчките на челото му.

„Какво ли има да ми каже? Ако ми пак забрани да ходя с Йордан, защото бил хаймана, тогава трябва да се откажа и от другите си приятели, защото, те не биха се отделили от него. Тогава?“ През това време, когато виеше цигарата си, аз си помислих много такива страшни неща, но не знаех на кое да се спра.

Най-после той заговори:

— Кога почвате учебната година, Дочко?

— Подир десет дена.

Бог знае защо ми стана хладно, като ми заговори за училището.

— Хм… — подкачи той пак. — Значи, ти не влизаш в четвърти клас, ха?[1]

„Защо ми казва това? Той нали знае?“ — се попитах аз смутен, като си помислих, че още веднъж ще бъда гълчан.

— Не! — отвърнах.

— Ще повтаряш, дето се е рекло.

Не отговорих, но усетих хлад по цялото си тяло.

През цялата ваканция нито веднъж не си зададох въпрос какво значи да повтарям един клас, макар че тъй много ревах, когато си получих фаталното свидетелство. Но сега, когато началото на учебната година беше вече съвсем близо, въпросът на татко неочаквано застана пред мен, ясен и застрашителен. Сега вече знаех какво значи да остана с една година назад от всичките си приятели и да се приравня с ония, които до вчера наричах деца.

Татко запали цигарата, смукна два-три пъти и ме изгледа отдолу нагоре.

— Когичко порасна толкова брей! Надминал си и моя бой.

Тия думи на татко усетих като подигравка, макар че бяха изказани кротко. „Колко голям ще бъдеш за третия клас!“ — сякаш искаше да каже той.

За пръв път сега положението на второгодник ми стана тъй нетърпимо.

— Има и от мене по-големи, тате — се заоправдавах аз.

— Ама сигур не ще са в трети клас.

Нищо не казах. Преди, когато татко ме би за лошото свидетелство, не се усетих тъй измъчен, както сега, когато ми говореше кротко и тихо.

— Слушай, Дочко — продължи той. — Ти наведе глава като виновен. Не си виновен, моето момче. Бъди спокоен! Твоят трети клас се падна таман, когато ревматизмата ме свали на леглото за цяла зима. Имахме ли пари да ти купим учебници?

— Да, тате — насърчих се аз. — Нямах учебници, нямах тетрадки, ходех у другари, да уча от техните учебници, дотягвах им, досрамяваше ме.

— Знам, всичко знам! Там е работата, че и тази година няма да ме бъде за работа… Ами тогаз?

— Нищо тате. Тази година добре ще се старая.

— Какво ще спечелиш, като се постараеш, бог знае… Виж какво ще ти река. Ти си сега петнайсетгодишен. Повтори третото отделение по болест, повтаряш сега и трети клас. Ами че годините вървят. Кога ще свършиш, кога ще се заловиш за работа, та да видим и твоята помощ в къщи? Без учебници работа не се върши. Виж какво намислих. От мъчни по-мъчни години идат. Ще дойде един ден, че за да станеш стражар, ще ти искат класове. Ето защо най-добре е още сега да помислиш за своето бъдеще. Ти имаш хубав почерк… Таман за писар! Не е ли по-добре сега да станеш писар, та като дойдат тежките времена ти да си напреднал до архивар, до подсекретар, че и до секретар?

Той дълбоко смукна от цигарата и добави:

— По тази причина намислихме двама с майка ти да те извадим от училището и да те дадем нейде за писар. Секретарят в околийското управление ме познава. Ще му се помоля — не вярвам да ми скърши хатъра.

Нещо ме залюля. Сякаш от всички страни духнаха ветрове и аз трябваше да се свия, за да не падна. Какво? Да не ходя на училище ли?

Чудно нещо! Помъчих се да възнегодувам, а вместо това чувствувах, че ми става добре. Не съм ли искал да уча?

Едва сега разбрах, че съм нямал нито капка готовност да повторя класа и да стана съученик на децата… Това мое нежелание се е промъквало в душата ми, но съм избягвал да си го проясня. И ето, татко ми го проясни.

Не му отговорих, но той беше добре разбрал какво мисля.

Той тежко се изправи и закуца със своите болни крака към хаета.

— Още днес ще ида при секретаря — завърши той. — Ще влезеш в работа, ще получаваш заплата и… ще поемеш и ти малко къщна грижа.

Като останах сам, аз се огледах наоколо. Видях, че всеки предмет доби друг вид. Сякаш за един миг други очи се настаниха под веждите ми: очи на голям човек.

Да!… Голям! Слава богу! Слава богу, че вече няма да ходя на училище, няма да треперя, когато учителят търси някое име в тефтерчето си, няма да тръпна от стеснение, когато надничам в чужд учебник, за да прочета поне две думички… Свършиха се мъки и стеснения. Ще стана писар, ще печеля пари… Ще внасям в къщи, за радост на родителите си.

Излязох и поех улиците. Колко малко ми трябвало, за да се видя по-високо над земята, отколкото бях!

Аз вървя и никой не може да ме увери, че не съм голям.

Свободен, свободен, свободен!… Сега мога всичко да направя и няма да се плаша от забележка в класната книга. Другарите ми ще зубрят по дни и нощи, а аз ще ходя в управлението и ще пиша. Ще говоря всичко…

Животът пред мене стана розов, светъл, очистен от изпити, от бележки, от мъмрения… Живот, в който никой не ти забранява да се смееш, да се веселиш…

„Добре, добре, татко! Ще бъде тъй, както ти искаш!“ — си шепнех аз и правех дълги обиколки из града.

Привечер поех пътя към дома. В големия двор на изоставената джамия — нашето любимо игрище — се бяха събрали другарите ми и оживено се разговаряха. Приятна възбуда оживяваше очите им, изблик на сили се чувствуваше във всяко тяхно движение.

Доближих се, сякаш малко чужд. Те не знаеха, че съм вече свободен.

— Дочко — обърна се Коста. — Чакай ме утре заран, че ще идем за именници. Хей, момчета, сега по география ще ни бъде Давидов.

— Ама че стокица е този Давидов! — разклати глава Йордан, който вече беше учил при него. — Ядох му попарата! — той стана, вирна рамене, изпъчи корем и важно тръгна пред нас.

— Невежество! — започна той да подражава на Давидов, като направи гласа си дрезгав. — Иди, глава букова, в Кайро, че стани там хамалин, или в остров Цейлон иди, да се далдисваш за бисерни миди… белки ще се удавиш — че да се спаси света от тебе…

— Марш на място — допълни Митьо, който също го познаваше.

— Лальо „Козлоногий“ е добър… Съща гадинка…

Макар и добър, все пак и на него намерихме какво да прикачим.

Започнаха да си спомнят имена на учители, да ги подражават, да се смеят… Аз стоях мълчаливо, но видях, че ще внеса почуда, затова помъчих се да участвувам и аз от време на време. Но без сърце участвувах. Сега изведнъж някой ми забрани не само да говоря за учители и училище, но и да си спомням за тях.

„Да — помислих. — Утре другарите ми тръгват, а аз оставам. Ще гръмнат класните стаи от песни и викове, ще се залюлеят чиновете от лудории и гоненици“…

Пред мене оживя класната стая и аз вече виждах зачервените лица, чорлавите глави, пламналите очи, черната дъска с недоизбърсани цифри от миналия час…

Хиляди пръсти полазиха по гърба ми. Стана ми тъй мъчно, като че някой бе ми откраднал нещо. Защо ми е мъчно? Не се ли радвах преди малко, че ще бъда свободен?

— Скъпи са новите учебници — сети се Филката. — Ако намеря на вехто, ще си купя.

— Аз от братовчеда си имам алгебра, френски и латински, а Мирчо ще ми продаде химия.

— Хубав предмет е химията! — с тон на знаещ каза Йордан, който беше два класа напред от нас.

Нови предмети звучаха в ушите ми. Нова нужда се откри, ново прозорче светна в живота на моите другари.

Те се радваха, смееха се, но аз станах — за чудо на всички — мълчалив и смутен. Силно изплува мъката ми. Тя ме повлече със страшна сила.

От утре моите другари ще имат в живота си нещо ново. Те ще знаят химия, алгебра, латински… Ще знаят неща, който ще бъдат тъй далече от мене!

Свободен?!

Ще минат още две, три, четири години, те ще свършат гимназията, а аз?… Ще бъда писар! Хубаво ли е да си писар — не знам! Знаех само, че с мене се извърши нещо несправедливо. Две неприятелски ръце ме теглеха от другарите ми… Да, защото те ще се учат, а аз ще работя… Ние вече не сме приятели.

Нещо задраска в гърлото ми. Плачеше ли ми се?

Поисках да се отделя. Очите ми вече овлажняха. Ако остана, те ще ги забележат и може би ще ми се смеят. Ако си отида, ще се питат какво ли ми е станало. Нищо! Нека се питат — само да не видят сълзите ми…

Ще си вървя! Ще си вървя!…

Едва помислих това и в същия миг се обърнах и забързах към дома. Другарите започнаха да ме викат, но аз не можех да се обърна…

— Не!… На училище, на училище! Нека съм второгодник, нека съм голям. Ще внимавам в клас и ще запомням уроците… Не ми трябват учебници! Само тетрадки — нищо повече.

Чудно нещо! Как се съгласих изведнъж да напусна! Ако учението не беше хубаво, хората не щяха да ламтят за него.

Неочаквана сила се промъкна в душата ми. Не! Аз ще ходя на училище! Нека повтарям. Нищо! Пак ще отида напред и ще уча и аз химия, алгебра, френски, латински…

Радост се разля в душата ми. Ще кажа на татко, че не искам да напущам… Най-после, от мене зависи.

Защо се толкова безпокоя? Не ща учебници… Имам памет… Това ми стига. Блъснах портата и влязох. Татко седеше на миндерчето в двора. Ръката му беше оголена и мама я мажеше с лекарство. Той беше жълт, лицето му — изкривено от болка.

Загрижена и също тъй бледна, мама мълчаливо намаза ръката му, смъкна ръкава и стана.

— Иди — рече татко, — кажи му, че не мога да работя… Ако мога, добре, но вече не мога да държа чука. За нищо не ме бива. Да ме прощава, му кажи… Много стана, да ме извинява. Още един чувал брашно нека даде и няма вече!…

О! Пак за Поликраев ставаше дума. Той ни даваше брашно от мелницата си ей тъй, само за добро, и ние вземахме през цялата зима. Сега, като чух, че пак при него сме потърсили спасение, лицето ми плувна в гъста червенина. Какво да направя? Да спра ли мама да не отива?

Огледах се. Двама старци седяха пред мене — и двамата слаби, болни, неспособни. Ами че тъй от глад може да се умре!

Мама беше вторачила поглед в земята, а лицето на татко изглеждаше тъй, като че някаква шепа го беше смачкала като лист хартия.

Аз прехапах устни. Колело бръмна пред лицето ми, завъртя се и повлече със себе си всичко, което прекарах през главата си досега.

„Сляп ли си, приятелю, че не виждаш?“ — помислих аз и високо и решително изговорих:

— Не бойте се! Аз ще стана писар и ще ви нося пари. От мене зависи! Само от мене зависи!

Разбрах, че моят път беше начертан и с никакво усилие не бих могъл да го изменя.

— Сбогом, сбогом, училище!

Бележки

[1] При тогавашната система на образование четвърти клас се равнява на сегашния осми.