През 1980 г. тихо, някак си напълно безшумно си отиде един писател от света.
Отиде си Петър Карапетров, който тогава бе напълно забравен, защото бе забранен писател.
Отиде си Петър Карапетров, но книгите му останаха. Останаха, но след като режимът, който му наложи мълчание и забрава също си отиде, книгите му не възкръснаха.
Но кой е Петър Карапетров, чувам вече нетърпеливите ви въпроси. Той е роден в Казанлък, 1900 г.
Това, което осъществява в нашата литература е наистина удивително – създава библиотеката „Древна България” – в която са включени 160 книги!
Друго негово дело е библиотека „Български исторически романи” – до края на 1935 г. са издадени 27!
Но Петър Карапетров е преди всичко автор на исторически романи, като „Богомили” (1927 г.), „Мечът на хановете” (1929 г.), „Размирни години” (1934 г.), „Детелин войвода” (1936 г.)...
Трудно е да се изброят само заглавията на книгите му – „”Тангра”, „Жертвени нощи”, „Каменният бог”, „Дъщерята на Шишмана”, „Клокотница”, „Сердика”, общо 25!
Но какъв е този писател, ще кажете и ще сте прави – нищо не знаете за него. И защо се получи така след като един Кирил Христов, всеизвестен с критицизма си поет изрича за Петър Карапетров:”Най-силният от съвременните ни български писатели”. А Кирил Христо не хвалеше наляво и надясно, точно обратното вършеше...
Петър Карапетров въведе в нашето книгоиздаване успешно поредицата, серията, както е прието да се казва днес. Това бяха поредиците „Древна България”, „Български исторически книги”, „Периодическа историческа библиотека”.
В тези поредици бяха публикувани книги като „Ден последен, ден господен” на Стоян Загорчинов, „Раковски „ на Людмил Стоянов, „Златна земя”, „Индже войвода”, „Боляри” на друг забравен днес писател Константин Петканов, „Дъщерята на Калояна” на Фани Попова- Мутафова...
Петър Карапетров публикува тук „Боян магесникът”, „Дионисий” и другите си чудесни романи.
Тези поредици бяха голямото литературно събитие между двете световни войни. Не можем да разберем българската литература от онова време без да прочетем тези поредици. В тях взеха участие не само посочените автори, но по един или друг начин участваха и Ангел Каралийчев, Дора Габе, Димитър Бабев, Христо Бръзицов.
Огромното, бих казал, потресаващо, въздействие на „Древна България” върху нашите тогавашни читатели се дължеше и на блестящото оформление на тези книги, което бе дело на такива български художници като Илия Петров, Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов, Вера Лукова, Георги Попов.
Струва ми се, че в тази поредица се осъществи най-плодотворното сътрудничество между литература и живопис у нас, непостигано никога преди и след това.
И стигаме до една от най-големите драми в българската литература – отричането на тези поредици. Това нямаше как да не стане – на власт бяха дошли интернационалистите, тяхната родина бе световния пролетариат.
Каква ти тук Родина?!
И се постанови, че книгите от тези поредици са лишени от художествени качества, а авторите бяха определени като „посредствени или съвсем бездарни”. Разбира се, това противоречеше на всяка логика, тъй като сред авторите бяха Стоян Загорчинов, както и обявения за „академик” от същата тази власт Людмил Стоянов, Каралийчев...
Това, което безпокоеше новите властници бяха не толкова художествените качества на книгите от изключително популярните поредици, а преклонението на авторите към българското минало. Георги Цанев спомогна за тоталното отричане на тези поредици и автори, за което получи своята отплата.
Годините минаваха, страстите се успокояваха, идеологическите цензори проумяха, че издаваните от Петър Карапетров книги имат своято висока стойност и безшумно, една подир друга те бяха преиздавани от нявгашното издателство на БЗНС.
Тези книги отново се радваха на широка популярност сред читателите и така една грешка бе поправена гузно. Но голямата грешка – не! Книгите на Петър Карапетров не се преиздаваха!
Всъщност неговите книги веднага след 1944-та бяха иззети от билблиотечните рафтове, бяха натикани в списъци с инициали „СКФ” (спомняте ли си тези зловещи три буквички?..).
Фактически до книгите на Петър Карапетров имаха достъп само тези, които предварително бяха приели, че те са "вредни". На друг във фонда „СКФ” не се разрешаваше достъп, с малки изключения, разбира се. (Аз и като студент ги четях благодарение на отзивчивата, прекалено интелигентна, библиотекарка Венета Ганева, в Пловдивската библиотека.)
На книгите на Петър Карапетров бяха недостъпни за масовия читател цели 45 години.
След промяната имаше и опити да се напомня за творчеството на Петър Карапетров, например Вихрен Чернокожев, който много вярно твърди:” Петър Карапетров беше видял общия корен на поезията и историята много преди теоретиците на романа да заговорят за това.”
Разбира се, че Петър Карапетров има и несполучливи книги, а Вихрен Чернокожев с право пита:”... коя литература се състои само от върхове?”.
Е, добре, социализмът си отиде, а ние останахме.
Защо не върнахме книгите на Петър Карапетров на българските читатели?
Какво ни попречи?
Защо неговото творчество си остава напълно непознато?
Един от възможните (вие предложете други, ако можете, включително и вие, г-н Чернокожев) отговори е, че на мястото на интернационализма, изповядван от предишната власт дойде глобализмът, който е преоблечен "пролетарски интернационализъм". Отново нацията се отрича, а се възвеличава някаква нова колективност на нациите, този път вместо пролетарски рай ни се предлага да вярваме в глобален рахатлък...
Тази ли е истината?
Ако не е, значи трябва да се съгласим с оценката на идеологизираната литературна критика на социализма, че книгите на Петър Карапетров са бездарни...
Сложен казус, нали?
Хайде да се опитаме да му намерим отговор, а?
Знам че никой няма да се наеме да дава такъв отговор, знам, че диалог, днес, в литературата не, е невъзможен.
Така както бе невъзможен в началото на 50-те години на ХХ век, когато звучаха само лозунги, които не подлежаха на обсъждане и се печатаха книги, които трябваше непременно да бъдат възвеличавани... Какво сходство на епохите, Боже мой!
Изведнъж забелязваме огромната прилика между нявгашния пролетарски интернационализъм и сегашния глобализъм (или просто войнстващ либерализъм?).
Родното се отрича в еднаква степен, забелязвате ли?
Тогава?
Какво правим със себе си?
Нали бяхме тръгнали по един нов път – когато щяхме да преодолеем недъзите, паденията и греховете на соца?
Къде останаха благите намерения по отношение творчеството на Петър Карапетров?
Защо този писател се оказа еднакво неприемлив - и за изродения ни социализъм, и за отвратителния ни капитализъм?
Защо две уж тъй различни епохи така си приличат в еднаквото си отношение към един и същи писател?
Все въпроси на които си заслужава да се търси отговор. Знам, че сега е забранено, говоря за бъдещето, господа литературни надзиратели!
Но Петър Карапетров извърши своя творчески и редакторски подвиг – той създаваше и експонираше на нявгашния български книжен пазар, бестселъри!
Българите някога четяха масово книгите от неговите поредици. Естествено, това ставаше и с помощта на държавата, на училището, на образователното министерство. Така българите откриваха своята история, може и да не беше напълно вярна в детайлите, но беше вълнуваща!
Може понякога да е преобладавал романтизма по отношение на историческите факти в някои от тези романи, както на Петър Карапетров, така и на останалите автори, но това в литературата е позволено, даже препоръчително! Посочете ми поне един исторически роман на полски или руски, на американски или френски автор от който да не блика романтиката!
Време е да върнем книгите на Петър Карапетров на българските читатели – те им бяха отнети цели 45 години по времето на социализма, сега отново тънат в забвение. Преди тези книги бяха в „секретни фондове”, сега не са, но нима са по-достъпни на масовия читател? Колцина имат възможност да посещават националните библиотеки, като Софийската или Пловдивската?
Книгите на Петър Карапетров са исторически факт, който не бива да бъде отминаван.
Този писател не бива да бъде забравян. Но по-важното е друго – неговият пример трябва да бъде актуализиран.
Това е вече задача за издателите. Те са тези, които биха могли да създадат подобни поредици, а защо не и със същите заглавия, навярно наследниците на писателя няма да имат нищо против по този начин да бъде съхранено и напомнено стореното от техния скъп роднина...
Време е да си спомним делото и идеите на Петър Карапетров. Точно днес е необходимо да сторим това, когато вече сме уж част от "голямото европейско семейство".
Не бива да играем ролята на бедния роднина без минало, а обладаващи единствено мизерно настояще.
Защото съкровищата на траките, на Първото и Второто българско царство, са потресаващи доказателства за миналото по нашите земи, но логичен е въпросът – а къде са вашите книги за това минало?
И сме принудени да мънкаме – имаме ги, ама ги крием. Въпросът, който веднага следва е - и защо се срамувате от тях? Какъв да е отговора, кажете!..
И така изплува и един друг страшен въпрос – какво сторихме за да продължим делото на Петър Карапетров?
Засега почти нищо, макар че чудесни исторически романи се публикуват, макар и рядко, и през тези години.
Но това, което липсва на тези романи не е висока художествена стойност, те най-често я притежават, няма го общия проект, който да ги свърже в едно цяло.
Такъв тип успешни проекти бяха поредиците на Петър Карапетров.
Има и още нещо – навремето тези поредици бяха подкрепяни, а сега кой да стори това? Навремето поредиците на Петър Карапетров се гледаха с добро око от образователното министерство, а днес именно това министерство би воювало с такъв тип поредици. Да не говорим за министерството на културата за което съдбата на книгата (българската, българската имам предвид!) е последна грижа...
Мисля си, как не се намери един български издател, който да се опита да възкреси такъв тип поредици, нима има нещо сбъркано, та всички те са се втренчили в чуждите литератури и не вярват, че от българската може да се печели многократно повече...
Наистина объркахме нещо тотално, щом царува такова отвратително неверие във възможностите на предишната и съвременната българска литература. Знам, че за това вина носи единствено и само т. н. постмодернизъм, но все пак...
Да си спомним на днешния ден един от най-незаслужено забравените български писатели – Петър Карапетров.
Да си спомним, че е имало и личности като Петър Караперов в нашата литература и култура.
Да поменем името на този български писател и да се опитаме, всеки според силите и възможностите си, да спомогнем за неговото завръщане влитературата ни.
Не, не в литературата на постмодернизма, в която няма място за творци като Петър Карапетров, а в другата, истинската българска литература.
Видяхме, че постмодернизмът ни в отношението си към Петър Карапетров следва своя духовен събрат соцреализма.
Да си спомним Петър Карапетров и неговото наистина епохално дело, защото той създаваше бестселъри между двете световни войни.
Луи Армстронг е първият значим солист в областта на джаза и е без съмнение музикантът с най-широко влияние в историята на музиката. Виртуозният му тромпет, като се започне още със студийните записи от 20-те години на неговите състави Хот Файв и Хот Севън, очертава бъдещето на джаза със своите наситени с въображение и емоция импровизации. Това му осигурява преклонението на джаз феновете. Освен това Армстронг се задържа дълго на поп сцената благодарение на отчетливо фразирания си басов вокал и завладяваща артистичност, изявени в серия вокални записи и филмови роли. Детството на Армстронг не е леко. Баща му Уилям Армстронг е обикновен работник, който изоставя семейството си скоро след раждането на момчето. Армстронг е отгледан от майка си Мери (Олбърт) Армстронг и баба си по майчина линия. Той отрано проявява интерес към музиката и вехтошарят, при когото работи докато кара основното си образование, му помага да си купи корнет, на който момчето само се учи да свири. На 11 години той зарязва училището, за да се присъедини към неформална група, но на 31 декември 1912 гръмва с пушка по време на новогодишното празненство, заради което е изпратен в поправително училище. Там той учи музика и свири на корнет и рог в училищния оркестър, като след време поема ръководството му. На 16 юни 1914 е пуснат от училището и се заема с физически труд, като в същото време се опитва да си създаде име като музикант. Корнетистът Джо "Кинг" Оливър го взима под своя опека, а когато Оливър се премества в Чикаго през юни 1918 г., Армстронг заема мястото му в бенда на Кид Ори. През пролетта на 1919 г. се мести в групата на Фейт Марабъл и остава там до есента на 1921 г. През август 1922 на свой ред отива в Чикаго, за да се присъедини към групата на Оливър, и осъществява първите си записи като член на оркестъра през пролетта на 1923 г. На 5 февруари 1924 г. се жени за Лилиан Хардън, пианистка в групата на Оливър (втората от четирите му съпруги). По нейно настояване той напуска Оливър и се включва за една година в групата на Флетчър Хендерсън в Ню Йорк, а през ноември 1925 г. отново се връща в Чикаго и се присъединява към Дриймланд Синкопейтърс, групата на жена му. По това време той сменя корнета с тромпет. Армстронг е вече достатъчно утвърден като индивидуалност и на 12 ноември 1925 осъществява звукозаписния си дебют като лидер. Подписал с лейбъла Okeh, той предприема серия записи със студийните си групи Хот Файвс и Хот Севънс. Наживо се изявява в оркестрите на Ърскин Тейт и Керъл Дикерсън. Записът на Хот Файвс "Muskrat Ramble" влиза в класацията Топ Тен през юли 1926 г. - в парчето свирят Кид Ори на тромбон, Джони Додс на кларнет, Лилиан Хардън Армстронг на пиано и Джони Ст. Сир на банджо. Към февруари 1927 г. Армстронг е вече достатъчно известен, за да формира собствена група - Луи Армстронг енд хис Стомпърс, в кафенето Сънсет в Чикаго. (Армстронг не е лидер в общоприетия смисъл, а най-често дава името си на вече утвърдени групи.) През април той влиза в класациите с първия си вокален запис, "Big Butter and Egg Man", дует с Мей Аликс. През март 1928 г. вече е водещ солист в бенда на Керъл Дикерсън в "Савой Болруум" в Чикаго и не след дълго поема ръководството му като фронтмен. През май 1928 г. "Hotter than That" влиза в Топ 10, а през септември е последвана от "West End Blues", която по-късно се нарежда сред първите записи, отличени с Грами. Армстронг се връща с групата си в Ню Йорк през май 1929 г. за един ангажимент в харлемския "Конис Ин". Той започва да се появява и в оркестъра на бродуейския спектакъл "Hot Chocolates", като пее "Ain't Misbehavin'" за рекламата му. През септември записът му на тази песен се превръща в Топ 10 хит. Армстронг оглавява оркестъра на Луис Ръсел за турне из Юга през фервуари 1930 г., а по-късно, през май, отива в Лос Анжелис, където през следващите десет месеца ръководи бенд в "Котън клуб" на Себастиън. Осъществява филмовия си дебют в "Ex-Flame", излязъл в края на 1931 г. В началото на 1932 г. изоставя "расовия" лейбъл Okeh и се обвързва с по-голямата му поп-ориентирана сестра Колумбия рекърдс, където записва два хита, достигнали Топ 5: "Chinatown, My Chinatown" и "You Can Depend on Me". През март 1932 г. песента му "All of Me" достига първо място в класациите и веднага е последвана от друг Топ 5 хит, "Love, You Funny Thing". През пролетта на 1932 той се връща в Чикаго и става фронтмен на бенда на Зилнър Рандолф за едно голямо турне из страната. През юли Армстронг отплува за турне в Англия. Следващите няколко години прекарва в Европа, а американската му кариера продължава с издаването на серия архивни записи, включващи поредните Топ 10 хитове: "Sweethearts on Parade" и "Body and Soul" (записани през 1930 г.). Версията му на "Hobo, You Can't Ride This Train", изкачила се в класациите в началото на 1933 г., е записана за Виктор рекърдс, а след завръщането си в Щатите през 1935 г. той подписва с новоформирания лейбъл Дека и веднага издава плоча, чиито две страни влизат в Топ 10: "I'm in the Mood for Love" и "You Are My Lucky Star". Новият мениджър на Армстронг, Джо Глейзър, съставя за него бигбенд, който дебютира в Индианополис на 1 юли 1935 г. Следващите няколко години минават в чести турнета. Армстронг има и няколко малки роли в киното, сред които участието му в "Pennies From Heaven" през декември 1936, а сред последвалите му записи за Дека не липсват Топ 10 хитове - "Public Melody Number One" (август 1937), "When the Saints Go Marching in" (април 1939), "You Won't Be Satisfied (Until You Break My Heart)" (април 1946), последният в дует с Ела Фитцджералд. През ноември 1939 г. той се връща в Бродуей и участвува в не особено успешния мюзикъл "Swingin' the Dream". С отшумяването на суинга в годините след Втората световна война Армстронг разтуря бигбенда си и организира малък състав под името Ол Старс, който дебютира на 13 август 1947 г. в Лос Анжелис. През февруари 1948 г. започва първото му европейско турне от 1935 г. насам, последвано от редовни турове по целия свят. През юни 1951 г. плочата "Satchmo at Symphony Hall" се нарежда сред първите десет в класацията за албуми (Сатчмо е прякорът му), а по-късно същата година, след петгодишно затишие, Армстронг отново издава Топ 10 сингъл - "(When We Are Dancing) I Get Ideas" Б-страната на сингъла - "A Kiss to Build a Dream On", изпята от Армстронг за филма "The Strip" - също става хит. През 1993 г. тя отново става популярна, след като е включена в саундтрака на филма "Безсъници в Сиатъл". След като през 1954 г. Армстронг приключва договора си с Дека, мениджърът му взима необичайното решение да не подписва нов обвързващ договор, а да въведе свободната практика и достъпността за различни лейбъли. Посветеният на Фетс Уолър "Satch Plays Fats" (Колумбия) се нарежда в челната десятка за албуми през октомври 1955 г., а Върв подписват с Армстронг за серия записи с Ела Фицджералд, като се започне с хитовата плоча "Ella and Louis" през 1956 г. Армстронг продължава да концертира усилено, въпреки сърдечния удар, който получава през юни 1959 г. През 1964 г. изненадващо превръща в хит записа си на титулярната песен на бродуейския мюзикъл "Hello Dolly!", достигнал първо място през май, а последвалият го едноименен албум става златен и му донася награда Грами за най-добро вокално изпълнение. Четири години по-късно този успех се повтаря в международен мащаб с "What a Wonderful World", която става номер едно в Англия през април 1968 г. Песента постига подобен успех в Щатите едва през 1987 г. с включването си във филма "Good Morning, Vietnam", след което влиза в Топ 40. Армстронг участвува във филма "Hello, Dolly!" от 1969 г., като пее титулната песен в дует с Барбра Стрейзанд. Към края на 60-те и началото на 70-те изявите му са по-разредени. Почива поради сърдечни усложнения на 69-годишна възраст. Луи Армстронг е обожаван от два твърде разграничени типа публика: джаз феновете, които го боготворят за ранните му иновации и майсторско владеене на инструмента и които охладняват, когато той загубва интерес към по-късните форми на джаза и особено поради готовността му играе ролята на лековат шоумен; и поп феновете, които приветствуват жизнерадостните му изпълнения, най-вече като вокалист, но не са способни да оценят значението му като джаз музикант. Голямата му популярност, дългата кариера и неспирната смяна на лейбъли, добавени към твърде широкото стилово разнообразие на работите му, затрудняват обобщението на неговото творчество, разхвърляно в каталозите на най-различни компании. Но безспорно голяма част от записите му, освен забавни и очарователни, са истински шедьоври ПОКЛОН!
Барак Хюсеин Обама-младши е роден на 4 август 1961 г. в Хонолулу, столицата на щата Хавай. Баща му Барак Хюсеин Обама-старши е чернокож кениец, пристигнал в САЩ, за да учи икономика. С майка му, бялата американка Станли Ан Дънхан, се запознават в Хонолулския университет, където тя учи антропология. Барак е бебе, когато баща му заминава за Харвард, но не взема семейството си по финансови причини. Когато синът му става на 2 години, той заминава за Кения, където е назначен за икономист в държавния апарат. Развежда се.
Барак е на 6, когато майка му се омъжва отново за чуждестранен студент – този път индонезиец. Заедно с нея, съпруга й Лоло Соеторо и доведената си сестра, той заминава за Индонезия, където прекарва 4 години и учи в държавно училище в Джакарта. После се връща в Хавай и живее с родителите на майка си. През 1979 завършва престижното частно училище Punahou School, където играе успешно баскетбол. В мемоарите си Dreams from My Father: A Story of Race and Inheritance, публикувани през 1995 и превърнали се в бестселър, Барак Обама си спомня, че в горните класове пушил марихуана и смъркал кокаин, а и си развалил успеха.
Обама учи в Occidental College в Лос Анджелис, после се премества в Колумбийския университет, който завършва през 1983 с бакалавърска степен. Там са първите му стъпки като политик и обществен деец. Същата година започва работа в голяма международна бизнес корпорация като редактор в отдел „финансова информация“.
През 1985 се мести в Чикаго и работи в една от групите за църковна благотворителност. В качеството си на „социален организатор“ помага на жителите от бедните квартали. Именно този му опит го навежда на мисълта, че за да се подобри животът на хората, са необходими промени в законодателството и политиката.
През 1988 започва да учи право в Харвард, а през 1990 е първият чернокож редактор на университетското издание Harvard Law Review и първият чернокож президент на Харвардския клуб на юристите в цялата му 104-годишна история. През 1991 завършва и се връща в Чикаго. Става адвокат и защитава предимно жертви на разни видове дискриминация. Освен това, работи в щаба на Демократическата партия, преподава в юридическата школа към Чикагския университет конституционно право, занимава се с избирателно право в малка юридическа кантора. Обама се прочува като либерал, противник на създаването на NAFTA (Северноамериканската зона за свободна търговия), борец против расовата дискриминация, привърженик на системата за всеобщо медицинско осигуряване.
През 1993 започва да води курс по конституционно право в юридическия факултет на Чикагския университет. Там работи до 2004, когато влиза в Сената.
От 1997 до 2004 Барак Обама е член на сената на щата Илинойс от Демократическата партия. През 2000 отива на балотаж за Камерата на представителите с конгресмена Боби Ръш (член на някогашните „черни пантери“), но загубва. Така започва политическата му кариера. В щатския сенат Обама участва в разработването на държавни програми за поддръжка на семействата с ниски доходи чрез съкращаване на данъците, сътрудничейки си и с демократите, и с републиканците. През 2002 осъжда намерението на администрацията на Буш да нахлуе в Ирак.
През 2004 Обама влиза в битка за Сената от щата Илийнос. Елиминира шестима конкурента, а на финала побеждава съкрушително (70% към 27%) републиканеца Алън Кейс. На 29 юли 2004, в хода на предизборната кампания, Обама се изказва на националния конгрес на Демократическата партия. Речта му, излъчена по телевизията, го прави изключително популярен в САЩ. Кандидатът за сенатор призовава демократите да се върнат към корените на американското общество и отново да направят САЩ страна на „неограничените възможности“, давайки пример със своята собствена биография и тази на баща си.
На 4 януари 2005 започва работа в Сената. Обама е петият сенатор-афроамериканец в историята на САЩ. Бързо става любимец на пресата и една от най-известните фигури във Вашингтон. Към есента на 2006 наблюдателите вече го смятат за напълно възможна кандидатура за президентските избори. В началото на 2007 Обама се оказва на второ място (след Хилари Клинтън) в списъка на фаворитите на Демократическата партия.
През януари 2007 е обвинен от пресата, че докато живял в Индонезия, бил учил в ислямско училище - медресе, където проповядвали представители на уахабитите. Той опровергава обвиненията, но те повлияват негативно върху имиджа му.
На 10 февруари на митинг в Спрингсфийлд, щата Илиниойс, Обама обявява влизането си в президентската надпревара. Ако спечели, той обещава да изтегли американската армия от Ирак. Освен това, обвинява администрацията на Буш за недостатъчните успехи в борбата с нефтената зависимост и в образователната система.
Едно от уязвимите места в кандидатурата за президент на Обама е неговата принадлежност към афроамериканците. Както се оказа, някои представители на чернокожите, включително и най-влиятелните представители на малцинството, не бързаха да припознаят Обама като свой. Става дума за това, че, за разлика от „истинския“ американски негър, Обама не е потомък на роби, докарани в Америка от Западна Африка. Освен това, за разлика от повечето американски политици-афроамериканци, на сенатора не му се е налагало да участва в борбата за правата на чернокожите. В началото на март 2007 пресата съобщи, че в рода на Осама по майчина линия имало робовладелци...
От 1992 Барак Обама е женен за юристката Мишел Робинсън Обама. Имат две дъщери: Малиа и Саша.
