ДИМИТЪР БЕЖАНСКИ

КАКВО, ШВЕЙЦАРИЯ ЛИ?!

Абе, какво ни надуват главите с тия швейцарци! Нали ходих и ги видех! Загубен народ! Ние бяхме ансамбъл, нали така. Аз свирим на дудук. Аз свирим на дудук, а швейцарците ми ръкоплескат като че ли на кой знае какво свирим! Бе аз на флигорна не съм ръкоплескал така, както те ръкоплескаха на моя дудук!

Иначе — верно — направено, нагласено насекъде. Влезнеш в клозета, отвориш вратата — цсссът — пръсне дезодорант, затвориш вратата — пак цсссът — пак пръсне. Бе като я фанах тая врата — цсссът — напред, цсссът — назад — напълних си половин бурканче. Не че ми требе, ама що па да пръска залудо! В банята — друг номер — насекъде фотоклетки. Туриш крак под душа — водата потече. Дръпнеш си крака — спира. Епа турих една джапанка отдолу и тече цела нощ! Сигурно съм им източил половин язовир на швейцарците! Що ми се фукат с тия фотоклетки!

А иначе — богати, мама им стара! Купи си швейцарчето нов хладилник и веднага изнася стария на тротоара — да го зима кой иска! Бе будала, що не го свалиш в мазето? Толкова ли си го нафрашкал с буркани, та нема къде един хладилник да сместиш? Ние в нашия рейс таман осем сместихме — сичките такива, изфърлени, обаче по външен вид — се едно сега са изкарани от магазина!

Коли, мотори — същата работа! Кара, кара, и като не му харесва вече — закарва колата или мотора на един специален паркинг и — чао! Ако искаш — зимаш си мотор, зимаш си кола, регистрираш си ги на твое име и търкаляш! Обаче ония глупаци там — не — не зимат без мангизи от паркинга, а трошат пари за нови. Мислех да фукна два-три мотора в рейса, ама късно се сетих, вече го бехме натоварили с хладилниците.

И бачкат като невидели. Да им се чудиш на акъла! Абе къщата ти къща, колата ти кола, обзавеждане, това-онова, сичко ти наред — що се трепеш като грешен гявол, а не го удариш на живот?! Бе отпусни си душата, бе човек! Налюскай се един път като хората, сбий се с некого, изкарай една песен! Не, нема такова нещо! За десет дена в Швейцария що па не видех един пиян швейцарец! Един път само срещнах двама да се люшкат налево-надесно по тротоара, ей, викам си, най-после, браво, обаче тия двамата като запеяха „Волим те, цуро, шашаво те волим!“ и веднага разбрах, че не са баш швейцарци.

А па възпитани — направо лошо да ти стане!? Къде и да влезнеш: „Бонжур, мосю! Бонжур, мосю! Бонжур, мосю!“ За десет дена така се набонжурих, та ми стига за цел живот!

Абе, изобщо…

А тука като викнали: „Да стигнеме Швейцария, та да я стигнеме!“ Бе, ай сиктир, бе! Швейцария! Много важно! По мангизи да я стигнеме, това да, това го разбирам! Обаче иначе… Мерси, мосю!

 ТЪРСЯ ФРАНЦУЗОЙКА

— Ето! — каза жена ми и ме посочи на влезлия с нея господин.
Той ме огледа с воднист синьозелен поглед и мълчаливо кимна. После приближи до мен и опипа с показалец торбичките под очите ми.
— Пие, да?
— Малко! — отвърна жена ми. — Само като го черпят.
— Ай сий! Разбира! — отново кимна онзи. — А пуси? Смокинг?
— Но смокинг! — излъга жена ми. — Отказа ги! — И добави: — Вчера!
— Ай сий!
— И зъбите са му здрави! — пак излъга жена ми. Непознатият обаче явно не й повярва, защото ме хвана с едната си ръка за носа, а с другата — за брадичката и надникна в устата ми.
Това вече беше прекалено! Пернах го през ръцете и скочих от фотьойла.
— Гергано! — креснах. — Къв е тоя педераст!
— Шшшт! — изшътка мойта. — Какви думи употребяваш! Господинът разбира български! Освен това не е педераст, а бисексуален!
— Добре! — продължих да крещя аз. — Какво прави тоя бисексуален педераст вкъщи и защо занича в устата ми?!
— По-тихо! — умоляващо преплете пръсти жена ми. — Човекът е англичанин. Бизнесмен. Дошъл е да инвестира в България.
— И по тая причина трябва да ми разгледа сливиците, така ли?
— Стига си викал! — скастри ме тя. — Излагаме се пред човека! Казах ти — дошъл е да инвестира в България. Но докато другите бизнесмени купуват заводи и телекомуникационни компании, той купува хора. Решил е да си вложи парите в българи!
Отново рухнах във фотьойла.
— И ти ме продаваш?! — едва успях да промълвя.
— Е, какво толкова! — вдига рамене жена ми. — Знаеш ли каква цена ти сложих? Три милиона! При това — не долара, а английски лири! Знаеш ли какъв е курсът на английската лира в момента?
После извади някакви документи от чантичката си, хвана чужденеца подръка и го поведе към масата в столовата.
Останах във фотьойла, онемял от учудване и гордост. Господи! Моята Гергана ми е турила цена, по-висока от цената на завода в Провадия! Ми че тя е по-умна от цялото ни правителство! Ама и мен явно си ме бива, щом е решила толкова много да иска!
В следващия миг скочих и тихо, на пръсти, се измъкнах от хола. Мааму стара! Ще потърся начин да се продам на някоя французойка! Не ги харесвам бисексуалните англичани!

Димитър Бежански

КАК ПРОДАВАХ БЪЛГАРИЯ

Вчера реших да продам България. Закъсал съм за пари, а друго за продаване нямам. Пък и чувал съм, че да продаваш България е хем доходна, хем безопасна работа.

Изнесох една сгъваема масичка на пазара, турих отгоре България и почнах да я продавам. Наоколо — хора и студ. Студът даже повече от хората. С други думи — времето крайно неподходящо да продаваш каквото и да е, обаче няма как, закъсал съм, стоя и продавам. Продавам аз, но какво продаване е това, когато никой не купува?! Е, случва се да поспре някой пред моята масичка, да се поинтересува:

— Какво продаваш, чичо?

Аз отговарям учтиво и изчерпателно:

— България продавам, господине. Екстра стока, заповядайте! Онзи обаче или ме поглежда кръвнишки и отминава, или подигравателно пита:

— Че то остана ли от нея още за продаване?! — и пак отминава.

По едно време идва някакъв чужденец.

— Вие — казва — какво продава тука така, мистър?

— Ми, какво — отвръщам му. — България продавам. — Обаче само срещу долари, имайте го предвид! Е, може и срещу марки…

— Ай сий! — кимва той. — Разбира! Вий желае твърд валута, да! О’кей, аз мога купи ваш България! Но ваш България мен изглежда много мършав, много… как се казва… едва-едва на крака държи… Как мен купи такъв България?

— О, мистър! — успокоявам го аз. — Не се притеснявайте! Това е само от кризата! Кризата я направи такава. Ако се позахрани малко, ако се положат необходимите грижи, така ще заглади косъма, че няма да я познаете!

— Не, не! — казва мистърът. — Нека първо вий погрижи, вий нахрани, пък тогава аз купи!

И също си отиде проклетникът.

А аз стоя, мръзна, продавам. Времето минава, студът се усилва, а нови купувачи не се появяват. Вместо купувачи, появяват се полицаи. Двама.

— Ти кво продаваш тука, бе?! — пита ме единият.

Аз, нямаше как, хък-мък — казвам му какво продавам.

Че като се разбесняха ония ми ти служители на реда!

— Ба, ти ли — викат — ще продаваш България?! Кой си ти, бе! Я си дай документите! Какъв си ти! Депутат ли си, министър ли си, лидер ли си някакъв, че ще я продаваш?! Няма ли си хора за тая работа, че ти! Да си обираш веднага крушите, че ей го де е районното! Ама ха!

Ща, не ща — сгънах си масичката и — бегом към къщи! Прибирам се обаче и какво да видя: донесъл съм само масичката, а България я няма! Няма я и това е!

Още се чудя — дали съм я загубил някъде по пътя или я е задигнал някой от онези, дето имат право да я продават?!…

ЖМУЛЬОВЦИ


Така му викаха не само в селото, ами и в цялата околия — Жмульо — с ударение на последната сричка. Всъщност какво точно значи Жмульо, не мога да ви кажа, но нашият Жмульо напълно заслужаваше прякора си. По-смотан, по-грозен и по-кутсузлия човек не може да се измисли. Ако на пътя има един-единствен камък, Жмульо ще върви, ще върви и ще улучи камъка, да се спъне в него. Ако зло куче се откъсне от синджира, другиго може и да не ухапе, но Жмульовите гащи ще съдере. А пък лицето му — майко мила! Едното око — с перде, другото — кривогледо! Челото — два пръста, носът — като лимонадено шише и постоянно с капка на върха! Да погледнеш и да плюеш!
Да, обаче Жмульо — такъв, инакъв, но и той мъж, и в неговите жили кръв кипи, и на него му се приженило. И обявил той, че си търси булка — може да е мома, може и вдовица, на парясница също кандисва.
От нашата околия, разбира се, кандидатка за Жмульовица не се намери, но добри хора му препоръчали една вдовица от Босилеградско. Е, не била съвсем читава и тя, но какво толкова — жена е все пак, всичко си има! А като духнеш лампата, всички жени са еднакви.
И тръгнал Жмульо за Босилеградско. По онова време не се гледаха много-много визи и паспорти, като обясниш по каква работа си тръгнал, и нашите граничари, и сръбските — пускаха.
Така че стигнал Жмульо до нужното село, намерил нужната вдовица и й се представил. Казал също така за какво е дошъл.
Леле, като се разфучала пустата босилеградчанка!
— Ти ли, бре! — рекла. — Бре, я се погледни, бре! Та я мойта (тук споменала една дума, която не е за цитиране), я мойта — рекла — с барут чу я напуним и чу я гръмнем, ама на тебе па не чу я дадем!
Като чул тия думи, Жмульо протегнал ръка да я прекъсне и казал:
— Ти — казал — не ме гледай какъв съм! Знаеш ли на снимка колко убав излизам!
Па бръкнал в джоба на сетрето и извадил една снимка.
И наистина! Като погледнеш снимката, няма да кажеш, че тоя Жмульо е оня Жмульо! Бомбе, вратовръзка и капката на носа хич не си личи!
Повъртяла босилеградчанката снимката в ръце, почудила се, поцъкала с език, пък накрая я притиснала до сърцето си и въздъхнала:
— Убаво! Айде! Води ме!
Така наш Жмульо се сдоби с невяста.
Защо, скъпи читателю, ти разказвам цялата тази история? Защото сегашните наши политици се държат точно като жмульовци. Не ни гледайте — викат — какво правим и какво можем, знаете ли колко хубави предизборни програми сме съчинили!
А ние пък се държим досущ като босилеградски вдовици!

ЙОРДАН РАДИЧКОВ

СКАКАЛЕЦ

Йордан Радичков

Необходимо пояснение: Пред мен е специалният космически брой на вестник "Работническо дело". Април 1979 г., екземпляр 000 000. Този нулев брой на вестника бе сложен в космическия кораб, с който излетя българският космонавт Георги Иванов. Месец преди това бях помолен от редакцията да напиша разказ за специалния брой, предназначен за четирима читатели-космонавти. Съдбата не бе благосклонна към нас, тя не ни оставя ни миг време, за да може да се прочете вестникът в Космоса. Вестника ние разгърнахме и прочетохме на земята. Бях направил малка рисунка, гледах ту нея, ту препрочитах разказа, спирах се на отделни думи и изречения, търсех в тях допълнителен и суеверен смисъл, защото тежка за нас бе първата ни космическа одисея, но и героична бе, разтърси тя всички ни дълбоко и откънтя тревожно във всяко сърце. Всеки народ изстрадва сам себе си, ние не правим никакво изключение, и всеки народ сам отвоюва победите си, опитите си за летене и приземяване. Сега, като препрочитам отново разказа, предназначел за четене в Космоса, си мисля, че е.добре, гдето героят подхвръкна като скакалец от покрива на къщата и чувам как в бебешките люлки на Аврамови махали се носи тихо жужене. Бебетата са повити като какавиди в снежните си пелени, но под мишниците им никнат невидими крилца, тихо жужат с тях бебетата и чакат деня, когато ще се покатерят по покривите на къщите, ще обгледат отгоре света н примамливата небесна синева и да не се учудим един ден, ако някое от момчетата отхвръкне отново и изчезне в небесната синева.

А ето и самия Скакалец:

Още преди няколко години Институтът за социални проучвания забеляза, че махалите, колибите и колибарските селища, пръснати в планините, са селища със затихващи функции, тоест - те нямат никаква перспектива за развитие, а се оставят на доизживяване, тъй както стари обуща не могат да се подновят, ами се оставят на доизносване, докато им изпопадат токовете и се отпорят подметките им. Научната социологическа мисъл прободе тия селища, както се пробожда насекомо с карфица, класифицира ги върху смъртния им одър и на тях не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят на публичното пророчество и да притихнат, като оставят подир себе си само студени и пусти огнища. (Амин!)

Това науката, подобно на петричка врачка, го предсказа много определено, обаче махалите и колибите не можаха да го разберат, ами продължаваха да живеят естествено и просто своя колибарски живот. Не зная как точно е било по другите махали и колибарски селища, но за Аврамови махали мога да кажа, че ни една функция не затихна. През пролетта джанките в градините нацъфтяха отново, пчелите излязоха от кошерите, изпълниха въздуха с жужене, петлите зачервиха гребените си, закукуригаха гласовито, покачени върху оградите, два щъркела се появиха в небето, изрисуваха няколко кръга над Аврамови махали и се спуснаха в ланското си гнездо; в дворовете подтичваха и блееха агнета, овните притуриха още по един пръстен върху извитите си рога, та станаха съвсем витороги, старият Аврам Вдовеца си доведе млада вдовица, всички го виждат как реже с бичкия на двора, дялка, спре се да се ослуша, пак почва да дялка, кове или реже - той сковава дървено магаре посред двора. Новата му стопанка слиза чевръсто по стълбите и говори, вади вода от кладенеца и продължава да говори, та е трудно да се разбере дали вителът на кладенеца цигука повече, или стопанката говори повече от витела. Щъркелите тракат в гнездото, пригласят на говорещата стопанка, пререждат клечките на гнездото, поправят и ремонтират, обгърнати в свенлив дим. Лани, когато Аврам Вдовеца беше още вдовец, тежък и мрачен дим излизаше на тласъци от комина му, а ето тази пролет димът е свенлив и не люти тъй остро в очите. Друго е, кога женска ръка стъкне нежно огъня в огнището!

През отворените прозорци на къщите се чува как някъде реве бебе, в един двор на тънко въженце се развяват от вятъра снежни пеленки, всяка къща дими миролюбиво със свой собствен дим или още по-точно: със свой собствен почерк изписва собствената си биография върху небето.

Ни следа от затихващи функции, ами, напротив - и най-простият човек, ако погледне отдалеко Аврамови махали, ще види как всяка функция функционира нормално. Дори свраката, която лани отгледа петима разбойници под носа на самите махали и като влашка циганка крадеше непрекъснато от дворовете храна за разбойниците си, дойде и тя да потегне гнездото, сума тръне отмъкна от оградите, ходи за кал в дола да измаже гнездото, ходи да види също така новата невеста на Аврам Вдовеца и по всичко личеше, че и тая година ще отглежда млади разбойници и че никак не е запозната с прогнозите на Института за социални проучвания.

Земята постепенно се е затоплила, стоплиха се и каменните зидове, на един зид Аврамко глухонемият съзря зелено гущерче как се припича, погна той гущерчето, вейна се като крило върху зида и в миг го прибра в капата си. Старци седяха на припек, примижали срещу слънцето и срещу новата невеста на Аврам Вдовеца, повикаха с ръце Аврамко при себе си да покаже какво е скрил в капата си. Аврамко, подвижен и лек като скакалец, мигом се понесе с босите си нозе към старците. Магия някаква се просмукваше в топлия и пълен с пролетни миризми въздух, и самият Аврамко като някаква магия се носеше, лек и подвижен между зидовете. Старците примижаваха насреща му и тихо въздишаха, на неговите години и те така като скакалци леко се носеха из Аврамови махали, та само тук и там докосваха с пети земята. Сега съвсем се бяха спешили, всички до един облечени в еднородни костюми с тесни ревери

.

Това бяха неизносените костюми на синовете им от града, пратени на старците в махалите за доизносване, както се пратиха например старите телевизори "Опера" на доизживяване и вечер от всяка къща можеше да се чуе как кихат, кашлят и заекват старите апарати и пълнят махалите с черно-бели изображения; както например и някоя друга стара мебел се изпрати, та почти във всяка къща може да се види фотьойл (боже, каква трудна дума за написване и още по-трудна за произнасяне!), в който стопаните повече се препъват, отколкото да седят; и някоя бабичка може да се види с износен анцуг и обуща с токове, подарени й милостиво от снахата за доизносване. В дъждовно време шушляк тук и там ще се появи, защото и него модата прогони от града, та тръгна той да се скита немил-недраг из махалите, колибите и колибарските селища.

Аврамко също тъй не бе запознат с прогнозите за затихването на функциите. Млад и напет бе, подвижен и бърз, русоляв, рошав, синкави бяха очите му, прелестно се вторачваха те в човека, пълни с подвижни пламъчета и сенки. Момъкът не можеше да говори, но като ръкомахаше и гледаше право в очите събеседника си, той не само с ръце, ами и с очи му говореше или доизказваше това, което ръцете му не бяха в състояние да кажат. Светла бе ризата му, чистичка, и панталоните му бяха чистички, макар и възкъси. Като стигна при старците, разтвори той капата да видят какво има в нея. Старците надникнаха и видяха в капата зеленото гущерче, свито боязливо на дъното. В топа време при групата пристигна възсух старец, облечен в официален черен костюм, силно втален в кръста - той износваше абитуриентския костюм на внука си. Старецът водеше подире си жълтоока млада коза, козата дъвчеше дървена щипка за пране вместо биберон. Той чукна с пръст Аврамко по челото и къде с думи, къде с ръце му викаше: "Аврамко, Аврамко, стига си смитал зелени гущери от зидовете, ами си намери някоя глухоняма Аврамка, да задими и твоят комин, па един ден и Аврамчета да плъпнат из двора ти и да надуят гайдите!" Аврамко клатеше глава, ама тъй я клатеше, че не мож разбра съгласен ли е или не е съгласен. Най-старият от групата рече: "Оставете момчето, не е то още за женене, на него акълът му изглежда възглупав. Той във всякоя детинска игра ще се набута, ако децата играят на прескочикобила, и той ще иде да играе с тях, ако прескачат локвата, и той ще иде с тях да прескача..."

Аврамко оглеждаше усмихнат старците, но изведнъж престана да ги гледа, вторачи се в нещо над главите им. Те се обърнаха и видяха високо зад себе си деца, покачени върху един стар навес, покрит с каменни плочи. Децата канеха някак тайно, само със знаци Аврамко при себе си, когато видяха, че той ги забеляза, засилиха се всички вкупом и скочиха от навеса, като всяко поотделно размахваше ръцете си, все едно, че хвърчи. Где пропаднаха, дявол ги знае! Отстъпи назад Аврамко, засили се, прескочи зида и потъна и той в дън земя при децата!

Невестата  на Аврам  Вдовеца се появи отново на двора, като говореше; Аврам спря да сковава дървеното магаре, заслушан в говора на невестата си, запали цигара и тръгна към старците, седнали на припека. Детски гласове се чуха изпод навеса, децата канеха възглухия Аврамко да се качи с тях на покрива ето по оная сенарска ритла, за да видим, като се засилваме отгоре, кой най-далеко ще скочи. Край навеса имаше стара слама, децата скачаха в сламата. Един от малчуганите се качи по сенарската ритла върху покрива, искаше да покаже колко далеко отскача, той бе с червен елек, разкопчан, като се засили, разтвори елека си, та заприлича на червено крило, помахваше с него, все едно, че подхвръкна и се бухна в старата слама пред навеса. "Еееей!" - чу се груповото възкликване на децата.

Старците видяха как вкупом деца и Аврамко се покатериха върху навеса, наредиха се те горе на билото, почнаха да размерват нещо с крачки, побутваха Аврамко пред себе си, момъкът ръкомахаше много оживено и енергично, той искаше да разкаже с ръцете си на децата нещо извънредно важно, но децата, изглежда, не разбираха цялото красноречие на жестовете му. Старците и те не всичко разбираха, забелязаха обаче, че момъкът все повече и повече се повдига на пръсти. Той плю на ръцете си, засили се, чу се как тупат голите му пети по каменните плочи на покрива, вейна се отгоре, без да спира да ръкомаха, по едно време почна да маха и с ръце, и с крака, като че се мъчеше да се залови с ръце и с крака за въздуха. Замете пътьом една цъфнала джанка в двора, бръмнаха сърдито пчелите в джанката, докосна с боси нозе копа сено, без да спира да ръкомаха, от колата се намери върху покрива на следващата къща, с големи скокове пробяга по билото на къщата, събориха се с трясък няколко керемиди, но той не им обърна никакво внимание, а продължи да се носи като скакалец от покриз на покрив. Когато стигна края на махалите, всички видяха как Аврамко маха отчаяно с ръце и с крака, сякаш иска да покаже на всички, че вече се държи със зъби и кокти за въздуха. Успя да се задържи, премина лъкатушно и бързо над нацъфтелите трънки и джанки и, без да спира да ръкомаха, започна постепенно да се отдалечава от Аврамови махали.

Пълно слисване настъпи в махалите. Новата невеста на Аврам Вдовеца спря да говори в двора, децата насядаха смълчани върху каменните плочи на покрива, единият щъркел подскочи от гнездото, направи кръг и пак кацна в гнездото.

"Той май че подхвръкна!" - рече старецът с вталения абитуриентски костюм, а жълтооката коза до него спря да дъвче дървената щипка за пране. Най-старият от старците се обади: "Той хвръкна, като че говореше!"... Появиха се жени, нададоха викове, смъкнаха децата от покрива, свалиха сенарската ритла, всяка жена хвана здраво за ръка детето си. Премина вятър, посипа махалите с бял цвят от джанките, старецът с абитуриентския костюм се наведе над Аврамковата капа да хване гущерчето за опашката. И щом той го хвана, дръпна се силно зеленото гущерче и се стрелна право през краката на хората, а опашката му остана в ръката на стареца. Пусна я той на земята, опашката постоя, постоя и подрипна нагоре. Хората леко отстъпиха.

Опашката пак постоя, постоя и отново подрипна нагоре.

Оттогава ни някой видя Аврамко, нито пък се чу нещо за него. Старите забраниха на децата да се качват по покривите, уж че можело някое дете да падне и да се пребие, а всъщност те се боеха, че като играят по цял ден горе по покривите и подрипват, може изведнъж някое от децата да отхвърчи като скакалец. Но колкото и старите да се стараеха да спешават децата, тук или там те все откриваха по някой малък разбойник, прокрадвал се тайно горе на покрива. Седи малкият разбойник с обелен нос горе на билото, подсмърча, бленува, наоколо му Аврамови махали димят миролюбиво с комините си, старците продължават да износват едноредните костюми на синовете си и ако човек обгърне с поглед цялата спокойна и епична картина, ще разбере, че няма скоро да затихнат функциите на махалите, на колибите и на колибарските селища, защото, ако те затихнат, кой тогава ще остане да клечи горе по покривите като скакалец и кой ще доизносва едноредните костюми на градовете?