Поезия

ЖАН-АНТОАН ДЬО БЬОФ 1532-1599

     О, сладостно, най-сладък тласък дало

О, сладостно, най-сладък тласък дало

за битките на плът с гореща плът,

душите ще се вкопчат и споят,

и мойто тяло ще е в твойто тяло.

О, сладостен живот! О, сладка смърт!

В мен всичко е от радост затрептяло

и всичко в мен към теб е полетяло —

ту на върха, ту в зейнал водовърт.

Щом пламнеш от страстта като малина

и аз съм в теб и жаждаш ти, Мелина,

това, с което в теб се втурвам с вик,

какво, че тая стръв ще ме разнищи,

знам — устни в устни — пак ще съживиш ти

вдървените ми удове за миг.

За пролетта

       Студенината мързелива

на зимата си отлетя:

настъпва ерата игрива

и прелестна на пролетта.

С трева пръстта е украсена,

тревата пък — с цветя безброй;

от птичи песни огласена,

гората върна чара свой.

В зори момата е готова,

за да превари слънчев пек

и да откъсне роза нова

със аромат и свеж, и лек.

А сетне със цветеца ярък

гърдите си ще украси

или ще го даде — подарък

на момък с къдрави коси.

И щом това красиво цвете

е знак на нейната любов,

ще бъдат ведри часовете

за момъка и в ден суров.

Но вслушайте се — след овчаря

засвирва сякаш всеки лист,

а песента им се повтаря

от славея с гласеца чист.

Любувайте се на водата —

тъй бистра в буйния поток,

погледайте зеленината,

изпълнила леса дълбок.

Вълни морето не надига,

в небето — светли цветове;

и чак до Индия достига

гемия с благи ветрове.

Рояк вестители крилати

кръжи навред с приятен звук;

опиянен от аромати,

роякът с жар работи тук.

Събират в кошера пчелите

от най-добри цветя нектар:

глада си за да утолите,

ще ви предложат сладък дар.

Отекват песни в небесата

от птичи гласове безспир:

от чучулига — над полята,

от лебед — в езерната шир.

Край къщите — от ластовички,

от славеи — в леса зелен,

и бодри песни пеят всички,

щастливи в пролетния ден.

Гласът ми ще ги придружава,

за любовта ще пея аз —

как пламъкът й поразява

или пък радва всички нас.

За мен да пея е наслада,

дано светът я сподели —

че цялата природа млада

възражда се сега, нали?

ПИЕР АЛБЕР-БИРО   1876-1967

Островност

Сбогом континенти В островче съм гдето

няма министерства ни епископат

Няма тук Сибили а пък по дръвчето

ябълки греховни пръскат аромат

Имало Горгони на Есхил в сърцето

химнът им злокобен тук е непознат

риск за идиличност също липсва ето

и Психеи няма в островния свят

Сякаш до небето въздухът те вдига

пиеш от морето без да кажеш стига

седнал на скалата с неизвестен цвят

посред тая гледка все една и съща

горд че хоризонта който те обгръща

става огърлица върху твоя врат