ДАРИНА ЦВЕТКОВА

Писмо, не пратено до никого...

Четири преди обяд е…след като има четири след обяд? Всъщност е няколко часа след полунощ…два часа преди разсъмване..и дузина часове преди следващото смрачаване. Слушам Скорпиънс - стори ми се най-подходящо за този час - имам чувството, че музиката им е правена някъде по това време, преди обяд, доста преди обяд…

Чудесно е, че имам музика. И цигари. И кафе…

Неоправеното легло зад гърба ми упорито ме очаква, но - празните легла не вдъхновяват за нищо…когато сънят живее с мен като мащеха. Която ме отвива, вместо да ме завива.

Четири часа след полунощ: какво би могъл да прави човек? Нищо.

/Вероятно най-тъпото, което все пак би могъл да направи, е да се пита какво би могъл да прави в четири след полунощ/. Правя го…

Снощи един сънен глас ми каза…че ме обича. Дали затова не можах да заспя?

От сбъднати молитви има повече проляти сълзи - майка Тереза…

Скорпиънс удивително настойчиво внушават, че трябва да бъдат чути - не извеждат музиката, а я натрапват. Всичко се вижда и чува - като на длан. Нищо скрито, нищо “за после” - навярно няма да останат. Защо им е да остават, след като вече са били…Не зная кое е по-важно - да си бил, или да останеш: сигурно някакви момченца някъде сега се учат да свирят, за да застанат на мястото им. Но и това не е - кой може да извади чужда риба?

И да я извади, тя не е негова.

Четири след полунощ…денят на совите приключва.

След час-два ще зашуми - първите вече се стягат за към спирките, и който има, сигурно прегръща някоя жена преди това: топла и сънна, нехаеща, но не и недоумяваща какво е онова, което и се случва - с едното бедро в съня, с другото…на рамото му… Аз няма до кого да се гушна...

Четири след полунощ…совите се прибират по домовете - в гнездата си.

Проститутките - също. Преди разсъмване - от по-тъмно, до по-тъмно…

/От две години нямам гълъби, това е нелогично, непочтено и…нелепо/

Удивително лесно се оказа да си настроя сама дивидито - колко ли неща, които съм могла да направя, не съм направила? Не съм се опитала дори.

Чакам ги, някъде по това време вече идват - камионите, които ще товарят вчерашната смет на града: сутрин контейнерите са празни,  не и без този щум обаче - от свличащи се отпадъци, който всяка сутрин отеква в бодрото ми, чисто и ненужно съзнание. Празен, бял лист…

Може би щях да мисля съвсем по-иначе, ако слушах джаз? Но аз никога не слушам джаз - той е клуба, в който не стъпва моят крак. Нека има такъв клуб, да не зная какво се случва там. За да ми е любопитно. И недостъпно.

Просветва - колко ли е часа? Отдавна се оглеждам в монитора и не виждам нищо, освен…един сънен глас, който казва, че ме обича?

Това пък какво е?

“Разминах се със простите неща, сложните до смърт ме отегчиха” - с някой или никой е свършено, когато започне да се самоцитира: но не правя това, това е чужда фраза, писано от някой, който някога е бил някой, но никога повече няма да бъде този някой. Това е чужда фраза, от чуждо съзнание, от чужд ум, от чужда душа, от чужди инвенции - зная само, че съм я чувала … някъде из себе си. Ако трябва да я напиша отново, бих я написала така - сложните неща ще се разминат с теб, а с простите ще се разминеш ти: известно и вярно е, че сложно устроените души неистово се стремят към уютното пристанище на простите неща…при утехата.

За да открият, че я няма и там.

Но няма да я напиша пак.

Тъмнината се предава - денят започва със светло черно: за да избледнее постепенно и да се размие в очертанията на вчерашния си образ. Тъй както негативът се превръща в снимка..

За спомен.

От вчерашния и утрешния ден.

Добро утро на сънното ти тяло, град.

И на теб, сънен, снощен глас, който каза, че…заспивайки…

Събуждайки се.

Не казвай, че може и да съм права…

Гарите

Знае ли някой кое е най- тъжното място на света? И кое е най-радостното?! Прост е отговорът - гарите… Мястото, където хората се срещат и се разделят… Мястото, където пред всички всеки може да се разплаче, без да се срамува. От радост, или от мъка.. Та затова, във всеки град, във всяко селце и паланка, имало гари и спирки.

Може би те не бива да се наричат просто гари, а трябва да носят името площад "Среща и раздяла".

Вчера имах много време да наблюдавам хората… И чувствата, изписани на лицата им… И си представях себе си. През съзнанието ми, като през полуизтрита черно-бяла лента, многократно превъртана на стара, разбрицана киномашина, преминаха многото срещи и раздели, преживени на Гарите… Някои временни, други - завинаги. Най-много боли за тези, които са били завинаги. А още повече от тези, когато си тръгвам сама…

Кому не се е случвало?. В един миг оставаш сам и забравяш къде си.. Вървиш сред навалицата без посока. В един миг осъзнаваш, че си на мястото, където някого си срещал. И го виждаш, как бърза към теб, огрян от слънце, или чакащ в дъжда. Усещаш, как сълзите сами се стичат по лицето ти… Против волята ти, без дори да ги усетиш… Родени от спомена.

И никой не те гледа странно… Ето, това май им е хубавото на гарите…И имаш усещането, че част от тебе остава там, в тия мигове, които никога няма да се повторят… Дори отново, много пъти да ги има, няма да са същите…

Пътуваш към своя град, а мислите ти остават назад…

Нямаш сили да се прибереш вкъщи. Или, вероятно, не искаш. Отбиваш се у приятели. Имаш нужда да поговориш с някого, та за каквото и да е…Там има много хора..

Отначало някой отворя дума за скритата инфлация. И за ниските заплати. Никой не се опита да го оборва...! Все сте си старата компания...приятели от деца...!

Нещо обаче и тук не върви...всеки разглежда съсредоточено стъклената чаша ,която му се е паднала...сякаш се опитва да подреди стъклените си мисли! Цигарите се пушат нервно. Музиката е онази -вашата! Дето ви събираше по беседките. Споглеждате се гузничко...Опитваш се да не се задълбочаваш в това, колко си изневерил на себе си!

А не бяха минали векове...Не се получава разговора....

Изнизваш се бавно, със стремеж да не впечатлиш никого...! След теб по стълбите усещаш още стъпки...все още някой чувства като теб..

Значи не сме мъртви...