Забравените...

Добри Харалампиев Зарафов 1882-1945

Добри Харалампиев Зарафов е роден на 3 февруари 1882 г. в Тутракан, но веднага след раждането му, семейството му се установява в Русе. Впоследствие, Русе е отбелязван като родно място на писателя от неговите биографи.

През 1902 година започва да публикува в периодичния печат разкази с псевдонима Добри Немиров. През 1914 г. издава първата си книга „Разкази“, с която бързо си печели славата на талантлив белетрист. По време на Първата световна война Немиров служи във военните редакции на списание „Отечество“ и „Военни известия“, вследствие на което издава книги с военни разкази — „Нови дни“ и „Разкази на редника“, в които рисува душевния потрес у българския войник от материалната и духовна разруха на страната.

Добри Немиров става „един от ратниците“ за установяване на добросъседски отношения между българския и румънския народ на почвата на културата. „Моята мисия е да извърша нещо за взаимното опознаване на между румънския и българския народ е мисия, продиктувана от въпиющата нужда да се разчисти пътят към доброто и светлото." Аз не съм политик и не съм свикнал да се ползвам от средствата на политиката, но аз съм човек и знам колко ценни са добродетелите и честния и самоотвержен културоносител“. В трудните дни на изпитание за южнодобруджанци, в началото на 1930 г.,той посещава   Добрич, Балчик, Каварна и Кюстенджа и изнася беседи на теми, чиито общ характер ги прави общодостъпни и полезни. Немиров става посланик на българската култура в поробена Добруджа.

В периода 1937 - 1940 е председател на Съюза на българските писатели.

След освобождението на Южна Добруджа, на 3 ноември 1941 г., писателят посещава родното си място и възкликва „Ах, Тутракан, Тутракан! Да имах тайнствената власт на чудодеец, ще замахна с ръка и ще те преобразя, както аз те желая. О, ти ще получиш онова сияние, което ти отреждат и животът и историята.“ На пристанището той е посрещнат от кмета на града Петър Друмев и от хиляди тутраканци с цветя. Същия ден Добри Немиров е провъзгласен за почетен гражданин на Тутракан, а в протокол № 8 от 3 ноември 1941 г. е отбелязано: „Славният в историята и красив в родните прелести Тутракан се гордее с недостижимите успехи, в сферата на поетично-литературните висини на своя син, обществеността му пожелава дълголетие, за да може още дълго да звънят златните струни на неговата лира, за да довърши всички недопети песни за неговия, за нашия прескъп Тутракан.“

След посещението на родния си град, Немиров за втори път посещава добруджанските градове Силистра, Добрич, Каварна и Балчик. Новите впечатления и преживявания на писателя в освободена Добруджа намират израз във вълнуващо написаните пътеписни разкази от цикъла „След свободата“, които заедно с тези от първото му посещение в 1930 г. биват издадени под надслов „По равната земя. Из Добруджа“ /1942 г./ Книгата е един затрогващ разказ за националната трагедия на Добруджанския край.

Писателят умира на 30 септември 1945 г. в София.

Сбогом, училище

В един ясен неделен ден, когато краят на август обещаваше хубава есен, татко излезе от стаята и седна на миндерчето в градинката. Аз ковях някаква своя играчка зад портата. Не подозирах, че в тоя ден ми се готви нещо незабравимо.

— Дочко — извика той, — я ела мъничко!

Всякога така ме викаше татко, когато имаше да ми каже нещо важно.

Аз оставих играчките си и боязливо пристъпих към него.

Той започна да вие цигара, загледан замислено пред себе си. Като че избираше думи да започне. Затруднение помръдна в бръчките на челото му.

„Какво ли има да ми каже? Ако ми пак забрани да ходя с Йордан, защото бил хаймана, тогава трябва да се откажа и от другите си приятели, защото, те не биха се отделили от него. Тогава?“ През това време, когато виеше цигарата си, аз си помислих много такива страшни неща, но не знаех на кое да се спра.

Най-после той заговори:

— Кога почвате учебната година, Дочко?

— Подир десет дена.

Бог знае защо ми стана хладно, като ми заговори за училището.

— Хм… — подкачи той пак. — Значи, ти не влизаш в четвърти клас, ха?[1]

„Защо ми казва това? Той нали знае?“ — се попитах аз смутен, като си помислих, че още веднъж ще бъда гълчан.

— Не! — отвърнах.

— Ще повтаряш, дето се е рекло.

Не отговорих, но усетих хлад по цялото си тяло.

През цялата ваканция нито веднъж не си зададох въпрос какво значи да повтарям един клас, макар че тъй много ревах, когато си получих фаталното свидетелство. Но сега, когато началото на учебната година беше вече съвсем близо, въпросът на татко неочаквано застана пред мен, ясен и застрашителен. Сега вече знаех какво значи да остана с една година назад от всичките си приятели и да се приравня с ония, които до вчера наричах деца.

Татко запали цигарата, смукна два-три пъти и ме изгледа отдолу нагоре.

— Когичко порасна толкова брей! Надминал си и моя бой.

Тия думи на татко усетих като подигравка, макар че бяха изказани кротко. „Колко голям ще бъдеш за третия клас!“ — сякаш искаше да каже той.

За пръв път сега положението на второгодник ми стана тъй нетърпимо.

— Има и от мене по-големи, тате — се заоправдавах аз.

— Ама сигур не ще са в трети клас.

Нищо не казах. Преди, когато татко ме би за лошото свидетелство, не се усетих тъй измъчен, както сега, когато ми говореше кротко и тихо.

— Слушай, Дочко — продължи той. — Ти наведе глава като виновен. Не си виновен, моето момче. Бъди спокоен! Твоят трети клас се падна таман, когато ревматизмата ме свали на леглото за цяла зима. Имахме ли пари да ти купим учебници?

— Да, тате — насърчих се аз. — Нямах учебници, нямах тетрадки, ходех у другари, да уча от техните учебници, дотягвах им, досрамяваше ме.

— Знам, всичко знам! Там е работата, че и тази година няма да ме бъде за работа… Ами тогаз?

— Нищо тате. Тази година добре ще се старая.

— Какво ще спечелиш, като се постараеш, бог знае… Виж какво ще ти река. Ти си сега петнайсетгодишен. Повтори третото отделение по болест, повтаряш сега и трети клас. Ами че годините вървят. Кога ще свършиш, кога ще се заловиш за работа, та да видим и твоята помощ в къщи? Без учебници работа не се върши. Виж какво намислих. От мъчни по-мъчни години идат. Ще дойде един ден, че за да станеш стражар, ще ти искат класове. Ето защо най-добре е още сега да помислиш за своето бъдеще. Ти имаш хубав почерк… Таман за писар! Не е ли по-добре сега да станеш писар, та като дойдат тежките времена ти да си напреднал до архивар, до подсекретар, че и до секретар?

Той дълбоко смукна от цигарата и добави:

— По тази причина намислихме двама с майка ти да те извадим от училището и да те дадем нейде за писар. Секретарят в околийското управление ме познава. Ще му се помоля — не вярвам да ми скърши хатъра.

Нещо ме залюля. Сякаш от всички страни духнаха ветрове и аз трябваше да се свия, за да не падна. Какво? Да не ходя на училище ли?

Чудно нещо! Помъчих се да възнегодувам, а вместо това чувствувах, че ми става добре. Не съм ли искал да уча?

Едва сега разбрах, че съм нямал нито капка готовност да повторя класа и да стана съученик на децата… Това мое нежелание се е промъквало в душата ми, но съм избягвал да си го проясня. И ето, татко ми го проясни.

Не му отговорих, но той беше добре разбрал какво мисля.

Той тежко се изправи и закуца със своите болни крака към хаета.

— Още днес ще ида при секретаря — завърши той. — Ще влезеш в работа, ще получаваш заплата и… ще поемеш и ти малко къщна грижа.

Като останах сам, аз се огледах наоколо. Видях, че всеки предмет доби друг вид. Сякаш за един миг други очи се настаниха под веждите ми: очи на голям човек.

Да!… Голям! Слава богу! Слава богу, че вече няма да ходя на училище, няма да треперя, когато учителят търси някое име в тефтерчето си, няма да тръпна от стеснение, когато надничам в чужд учебник, за да прочета поне две думички… Свършиха се мъки и стеснения. Ще стана писар, ще печеля пари… Ще внасям в къщи, за радост на родителите си.

Излязох и поех улиците. Колко малко ми трябвало, за да се видя по-високо над земята, отколкото бях!

Аз вървя и никой не може да ме увери, че не съм голям.

Свободен, свободен, свободен!… Сега мога всичко да направя и няма да се плаша от забележка в класната книга. Другарите ми ще зубрят по дни и нощи, а аз ще ходя в управлението и ще пиша. Ще говоря всичко…

Животът пред мене стана розов, светъл, очистен от изпити, от бележки, от мъмрения… Живот, в който никой не ти забранява да се смееш, да се веселиш…

„Добре, добре, татко! Ще бъде тъй, както ти искаш!“ — си шепнех аз и правех дълги обиколки из града.

Привечер поех пътя към дома. В големия двор на изоставената джамия — нашето любимо игрище — се бяха събрали другарите ми и оживено се разговаряха. Приятна възбуда оживяваше очите им, изблик на сили се чувствуваше във всяко тяхно движение.

Доближих се, сякаш малко чужд. Те не знаеха, че съм вече свободен.

— Дочко — обърна се Коста. — Чакай ме утре заран, че ще идем за именници. Хей, момчета, сега по география ще ни бъде Давидов.

— Ама че стокица е този Давидов! — разклати глава Йордан, който вече беше учил при него. — Ядох му попарата! — той стана, вирна рамене, изпъчи корем и важно тръгна пред нас.

— Невежество! — започна той да подражава на Давидов, като направи гласа си дрезгав. — Иди, глава букова, в Кайро, че стани там хамалин, или в остров Цейлон иди, да се далдисваш за бисерни миди… белки ще се удавиш — че да се спаси света от тебе…

— Марш на място — допълни Митьо, който също го познаваше.

— Лальо „Козлоногий“ е добър… Съща гадинка…

Макар и добър, все пак и на него намерихме какво да прикачим.

Започнаха да си спомнят имена на учители, да ги подражават, да се смеят… Аз стоях мълчаливо, но видях, че ще внеса почуда, затова помъчих се да участвувам и аз от време на време. Но без сърце участвувах. Сега изведнъж някой ми забрани не само да говоря за учители и училище, но и да си спомням за тях.

„Да — помислих. — Утре другарите ми тръгват, а аз оставам. Ще гръмнат класните стаи от песни и викове, ще се залюлеят чиновете от лудории и гоненици“…

Пред мене оживя класната стая и аз вече виждах зачервените лица, чорлавите глави, пламналите очи, черната дъска с недоизбърсани цифри от миналия час…

Хиляди пръсти полазиха по гърба ми. Стана ми тъй мъчно, като че някой бе ми откраднал нещо. Защо ми е мъчно? Не се ли радвах преди малко, че ще бъда свободен?

— Скъпи са новите учебници — сети се Филката. — Ако намеря на вехто, ще си купя.

— Аз от братовчеда си имам алгебра, френски и латински, а Мирчо ще ми продаде химия.

— Хубав предмет е химията! — с тон на знаещ каза Йордан, който беше два класа напред от нас.

Нови предмети звучаха в ушите ми. Нова нужда се откри, ново прозорче светна в живота на моите другари.

Те се радваха, смееха се, но аз станах — за чудо на всички — мълчалив и смутен. Силно изплува мъката ми. Тя ме повлече със страшна сила.

От утре моите другари ще имат в живота си нещо ново. Те ще знаят химия, алгебра, латински… Ще знаят неща, който ще бъдат тъй далече от мене!

Свободен?!

Ще минат още две, три, четири години, те ще свършат гимназията, а аз?… Ще бъда писар! Хубаво ли е да си писар — не знам! Знаех само, че с мене се извърши нещо несправедливо. Две неприятелски ръце ме теглеха от другарите ми… Да, защото те ще се учат, а аз ще работя… Ние вече не сме приятели.

Нещо задраска в гърлото ми. Плачеше ли ми се?

Поисках да се отделя. Очите ми вече овлажняха. Ако остана, те ще ги забележат и може би ще ми се смеят. Ако си отида, ще се питат какво ли ми е станало. Нищо! Нека се питат — само да не видят сълзите ми…

Ще си вървя! Ще си вървя!…

Едва помислих това и в същия миг се обърнах и забързах към дома. Другарите започнаха да ме викат, но аз не можех да се обърна…

— Не!… На училище, на училище! Нека съм второгодник, нека съм голям. Ще внимавам в клас и ще запомням уроците… Не ми трябват учебници! Само тетрадки — нищо повече.

Чудно нещо! Как се съгласих изведнъж да напусна! Ако учението не беше хубаво, хората не щяха да ламтят за него.

Неочаквана сила се промъкна в душата ми. Не! Аз ще ходя на училище! Нека повтарям. Нищо! Пак ще отида напред и ще уча и аз химия, алгебра, френски, латински…

Радост се разля в душата ми. Ще кажа на татко, че не искам да напущам… Най-после, от мене зависи.

Защо се толкова безпокоя? Не ща учебници… Имам памет… Това ми стига. Блъснах портата и влязох. Татко седеше на миндерчето в двора. Ръката му беше оголена и мама я мажеше с лекарство. Той беше жълт, лицето му — изкривено от болка.

Загрижена и също тъй бледна, мама мълчаливо намаза ръката му, смъкна ръкава и стана.

— Иди — рече татко, — кажи му, че не мога да работя… Ако мога, добре, но вече не мога да държа чука. За нищо не ме бива. Да ме прощава, му кажи… Много стана, да ме извинява. Още един чувал брашно нека даде и няма вече!…

О! Пак за Поликраев ставаше дума. Той ни даваше брашно от мелницата си ей тъй, само за добро, и ние вземахме през цялата зима. Сега, като чух, че пак при него сме потърсили спасение, лицето ми плувна в гъста червенина. Какво да направя? Да спра ли мама да не отива?

Огледах се. Двама старци седяха пред мене — и двамата слаби, болни, неспособни. Ами че тъй от глад може да се умре!

Мама беше вторачила поглед в земята, а лицето на татко изглеждаше тъй, като че някаква шепа го беше смачкала като лист хартия.

Аз прехапах устни. Колело бръмна пред лицето ми, завъртя се и повлече със себе си всичко, което прекарах през главата си досега.

„Сляп ли си, приятелю, че не виждаш?“ — помислих аз и високо и решително изговорих:

— Не бойте се! Аз ще стана писар и ще ви нося пари. От мене зависи! Само от мене зависи!

Разбрах, че моят път беше начертан и с никакво усилие не бих могъл да го изменя.

— Сбогом, сбогом, училище!

Бележки

[1] При тогавашната система на образование четвърти клас се равнява на сегашния осми.

Клинт ИСТУУД на 80 години!

Днес отбелязваме 80-годишнината на един от най-големите холивудски актьори и режисьори, успяващ по удивителен начин да обединява в своите филми развлекателното и проблемното начало.

Клинт Истууд е безспорна световна киноикона, знакова фигура в съвременното кино – символ, любимец, идол – каквито и суперлативи да употребим – няма да сбъркаме. Но при внимателно вглеждане в неговата биография, ще открием че колкото и да е зашеметяваща, тя все пак съдържа и някои много любопитни противоречия.

Първо, този блестящ киноактьор, който е кумир за милиони зрители в продължение на десетилетия, все още не е  удостояван с „Оскар” за някое от многобройните си превъплъщения на екрана. Получил е четири от престижните статуетки – по две като режисьор и като продуцент – но нито една (засега!) като актьор, въпреки че е бил номиниран два пъти.

Второ, макар че е признат за един от най-впечатляващите интерпретатори на каубойски роли в американското кино, най-популярните уестърни, в които е участвал са заснети далече от Америка – при това от един италианец – Серджо Леоне.

И трето – най-прочутият персонаж на Истууд – детективът с прякор „Мръсния” Хари се превърна в икона за повечето консервативно настроени американци, въпреки че самият Истууд винаги е отстоявал либералните ценности и последните му филми красноречиво го потвърждават.

Клин Истууд (Clint Eastwood) е роден на 31 май 1930г. в Сан Франциско в семейство на обикновен работник. Завършва техническо училище в Окланд, след което смятал да учи музика, но е призован в армията. Участва във войната в Корея, след което постъпва в икономическия факултет на университета в Лос Анджелис. Докато следва се увлича по актьорството и играе в постановки на самодейни театрални трупи. Редовно посещава кастинги с надеждата да подпише договор с някоя филмова компания. Впечатляващите му физически данни не остават незабелязани и още през 1955г. холивудската студия „Юнивърсъл” го наема за 7 години при условие да се снима във всяка роля, която му бъде предложена. За негов късмет, този заробващ договор е прекратен година и половина по-късно от самите му работодатели. След време Клинт Истууд ще сподели, че мечтата му винаги е била да бъде независим от студийната система на Холивуд и по тази причина е създал своя собствена компания, наречена Малпасо.

Междувременно младият актьор продължава да се бори за място под слънцето, участвайки във второстепенни роли и филми. Докато един ден получава предложение да се снима в многосериен уестърн , продуциран от телевизията. И много скоро неговият персонаж Руди Ятс печели популярност, а Клинт Истууд се докосва за пръв път до славата.

Той обаче търсел нещо по-различно от лесна слава в телевизионни продукции и затова през 1964 година не се поколебава да приеме предложението на неизвестен италиански режисьор да се снима в Европа. Този неизвестен (тогава!) италианец се оказва Серджо Леоне, който до този момент бил направил само един филм. Истууд изпълнил главната роля в неговия уестърн „ЗА ШЕПА ДОЛАРИ”, пренасящ в Дивия Запад историята, разказана от знаменития Акира Куросава в неговия филм „Телохранителят” (Yojimbo). Главният герой – „човекът без име” – се подвизава в малко градче, раздирано от кървавата вражда между местните кланове. Съгласявайки се да служи ту на едните, ту на другите, циничният каубой всъщност преследва свои, собствени цели. Филмът имал голям успех не само в Европа, но дори и в САЩ, където първочанално събрал $3.5 млн., а впоследствие приходите му достигат $11 млн. А бюджетът, с който бил заснет, е повече от скромен – едва $200 хиляди. След време Клинт Истууд ще сподели, че за изпълнението си в него е получил едва 15 хиляди долара. Но по-важното е, че майсторската режисура на Леоне дава възможност за открояване на актьорския му талант. И неслучайно още в последвалите две продължения – „ЗА НЯКОЛКО ДОЛАРА ПОВЕЧЕ” (1965) и „ДОБРИЯТ, ЛОШИЯТ И ЗЛИЯТ” (1966) неговият герой става изключително популярен, а трилогията заема челно място в историята на уестърна.

Освен със Серджо Леоне, в ранните си години Клинт Истууд завързва плодотворно приятелство с американския режисьор Дон Сийгъл, увенчано с поредица от чудесни полицейски екшъни за подвизите на безскрупулното ченге Хари Калахан, наричан «Мръсния» Хари. През 1971г. излиза и едноименният филм «МРЪСНИЯТ ХАРИ».

Впоследствие Клинт Истууд неведнъж говори с възхищение за Дон Сийгъл като за човек, който винаги знае какво точно иска да прави в киното. «Неговото влияние върху мен се оказа решаващо в смисъл, че ми помогна да си изясня в какви филми искам да участвам и какви – да режисирам сам», споделя той.

Клинт Истууд дебютира като режисьор точно когато е на върха на славата си като актьор. Първият му филм «PLAY MISTY FOR ME” (1971) е направен с малък бюджет, но веднага подсказва потенциала на своя създател. А не след дълго постига и първия си успех като постановчик с приключенския филм “ДЖОЗИ УОЛИС – ЧОВЕК ИЗВЪН ЗАКОНА” (1976). Впоследствие продължава да снима уестърни, полицейски драми, трилъри и дори комедии. Затова с право е определян като многостранен режисьор. Но на практика нито един от неговите филми не се вмества в точно определена жанрова категория.

„ПТИЦАТА” (1988) и „НЕПРОСТИМО” (1992) са едни от най-силните и лични кинотворби на Клинт Истууд. Във филма, посветен на знаменития саксофонист Чарли Паркър, той отдава дан на пристрастието си към музиката и по-специално към джаза. Впрочем навярно малцина знаят, че самият Истууд е много добър пианист и дори автор на музиката в някои от своите филми, а също така и на един документален филм, посветен на историята на блуса, в който участват легендарни джаз пианисти, като Рей Чарлс, Дейв Брубек и Оскар Питърсън.

„ПТИЦАТА” нямал толкова голям зрителски успех, колкото очаквал Истууд. Но режисьорът, който е смятан за непоправим работохолик, съвсем не бил склонен да унива от първия неуспех.

„Не обичам песимистите – казва той. – Ако нещо не става така, както на теб ти се иска, не се предавай!” – обича да повтаря Клинт и го доказва на практика. Само 4 години след „Птицата” излиза „НЕПРОСТИМО” (1992), който е номиниран за „Оскар” в девет категории! Това е филмът, за който Истууд получава първите си оскари като режисьор и продуцент. В образа на главния персонаж той обединява характерни черти от двамата си най-известни екранни герои – Човека без име и Хари Калахан. Неслучайно от финалните титри научаваме, че го посвещава на Серджо Леоне и Дон Сийгъл.

След последвалите заглавия се откроява „МОСТОВЕТЕ НА МЕДИСЪН” (1995). Този път за всеобща изненада Истууд пробва силите си в любовна драма, клоняща към мелодрама. Благодарение на изключителното му режисьорско и актьорско майсторство, както и на партньорката му във филма Мерил Стрийп, Истууд за пореден път успява да създаде силно вълнуваща творба, разказваща без сянка на сантименталност тъжната и възвишена история на една истинска любов, дошла за съжаление твърде късно.

Умението на Клинт Истууд да пресъздава на екрана разтърсващи драматични сюжети се разкрива най-пълно в кричиналната драма „РЕКАТА НА ТАЙНИТЕ”, която даде възможност на Шон Пен да блесне в главната роля и да получи първия си „Оскар”.

През 2004 година Истууд спечели повторно два „Оскар”-а като режисьор и продуцент с филма си „МОМИЧЕ ЗА МИЛИОНИ” и на 74-години стана най-възрастният американски режисьор, удостоен с престижното отличие.

Кой би могъл да очаква, че след покоряването на този връх, Клинт Истууд ще смае света с нова серия от впечатляващи постижения не само на режисьорското, но и на актьорското поприще?!

Само две години по-късно той направи великолепната си дилогия – „ЗНАМЕНАТА НА НАШИТЕ БАЩИ” и „ПИСМА ОТ ИВО ДЖИМА”, която е посветена на Втората световна война.

Клинт Истууд от десетилетия олицетворява благоприличието и благородството на духа, съдържащи се в неговите филми”, заяви президентът на американската филмова асоциация Дан Гликмън по повод награждаването на актьора с наградата на името на Джак Валънти.

През 1988г. излязоха още два превъзходни филма на Истууд. За чудесното си изпълнение в „ПОДМЯНАТА” Анджелина Джоли бе номинирана за „Оскар”, а самият Клинт Истууд на свой ред също получи номинация като актьор за блестящото си превъплъщение в „ГРАН ТОРИНО”.

Миналата година пък излезе биографичната драма „Непобедимият” (Invictus), посветена на Нелсън Мандела. За ролите си в нея, изпълнителните на главните роли Морган Фриймън и Мат Деймън, също получиха номинации за „Оскар“. Впрочем Мат Деймън играе и в най-новия, все още незавършен филм на 80-годишния вече Истууд, който е озаглавен „Бъдеще“ (Hereafter).

Неуморният кинематографист обаче не възнамерява да спира и вече разработва следващия си проект за филм, който ще бъде посветен на Джей Едгар Хувър – дългогодишният шеф на ФБР. Сред спряганите имена за главната роля е това на Леонардо ди Каприо.

Като искрен почитател на таланта на Клинт Истууд не се съмнявам, че ще видим още филми на този режисьор, на когото сякаш е дошло някакво «второ дихание», позволяващо му да продължава да работи с темпове, за които могат да му завидят далеч по-млади кинотворци. Не се обезсърчават и милионите почитатели на актьорския му талант, че един ден Клинт Истууд ще грабне „Оскар“ и за някое от бъдещите си актьорски си превъплъщения. Пожелавам му го от сърце и дано е жив и здрав още много години!

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН !

Джони ВАЙСМЮЛЕР 1904 - 1984

            На северната част на булевард “Холивуд” има поставена една звезда на славата, към която върволицата от хора никога не секва. До нея повечето се фотографират, мнозина оставят цветя, някои се просълзяват. Вътре в звездата се чете името на Джони Вайсмюлер.

            Петер Йонас (Джон) Вайсмюлер е роден на 2 юни 1904 г. във Фрайдорф, тогава в пределите на Унгария (Банат). Днес селцето е квартал на град Тимишоара (Румъния). Потеклото на  Петер е немско и още като 3 годишен невръстен хлапак цялата фамилия емигрира в страната на неограничените възможности.

            Семейство Вайсмюлер се установява в Чикаго. По това време в града върлуват бандите на Ал Капоне и за юношата съществува потенциална опасност да стане гангстер. Младият Джони обаче е замесен от друго тесто – има справедлив характер и не понася насилието. Често може да бъде видян с по-малкия си брат на плажа “Фулъртън”. Обожава водата и плуването. Баща му ги напуска рано, повален от туберкулоза. Джони е принуден да напусне училище и да се бори за насъщния. Работи като пиколо и обслужва асансьора в един хотел.

            Неистово го привлича плувния спорт и през октомври 1920 г. започва редовни тренировки при легендарния треньор Уилям (Бил) Бихрач в “Илинойс Атлетик Клъб”. Първото му официално състезание е през 1921 г. Нещата обаче не потръгват добре – по време на дистанцията шапката му пада и той губи състезанието. Това е първото и последното му поражение в надпревара по плуване. До края на живота си винаги печели.

            На националния шампионат на САЩ през 1921 г. в Брайтън Бийч плува под световния рекорд на 100 ярда. Спортните коментатори не скъпят суперлативите. Наричат го “принцът на вълните”, “човекът-хидроплан”, “чикагската вихрушка”.

            На олимпиадата в Париж през 1924 г. печели 3 златни медала в плуването и бронзово отличие по водна топка с отбора на САЩ. Четири години по-късно на олимпийските игри в Амстердам отново завоюва два златни медала. През забележителната си спортна кариера поставя 51 световни рекорда и завоюва 52 шампионски титли на страната си. Става първият човек в света преплувал 100 м св. ст. под една минута. Това се случва в Аламеда на 9 юли 1922 г., а времето, което фиксира – 58.6 сек.

            След олимпиадата в Амстердам е поканен на състезания в Япония. Треньорът Бихрач научава, че японците искат да ги изиграят – планирали са състезанието да се проведе в ледено студена вода. Бихрач е стрелян заек – многократно поставя своя питомец във вани със студена вода за да се приспособи към ниските температури. В страната на изгряващото слънце Джони последователно печели всички дисциплини. Японците са впечатлени. Предлагат му да стане главен треньор на олимпийския им отбор по плуване. Вайсмюлер отказва.    

            През 1927 г. една трагедия хвърля в шок цяло Чикаго. В мичиганското езеро потъва корабчето за екскурзии “Фаворит”. Удавят се 27 човека, между които 16 деца. Джони и брат му по стечение на обстоятелствата са на местопроизшествието и спасяват няколко човешки живота.

            На 25 години спортистът се отказва от състезателното плуване. Отива във Флорида където дава уроци по плуване на заможни клиенти, отседнали в шикозните хотели.

            На 28 февруари 1931 г. се жени за първи път. Избраницата е певицата Бобе Арнст. Сватбата е във Форт Лодърдейл.

            Същата година съдбата му се променя радикално. Филмовият сценарист Сирил Хюм, който работи за холивудската компания “Метро Голдуин Майер” един ден го вижда да плува и е впечатлен от великолепното му телосложение (1.89 м и 73 кг.) и красиво лице. Хюм и Бернард Хаймън възнамеряват да екранизират знаменития роман на Едгар Райс Бъроуз “Тарзан” – историята на храненика на маймуните, който живее в джунглата. Двамата не бъркат – Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан е човекът, от когото се нуждаят. Предлагат му ролята и425 долара седмична заплата. Джони приема. Още с първия филм “Тарзан – човекът-маймуна”, който излиза на екран през 1932 г., бившият плувец само за няколко дена се превръща във филмова звезда и истинска сензация. Филмът е с опростена фабула, красиви герои, вълшебна екзотична природа и неизбежен хепи-енд.

            Бракът с първата му съпруга се разпада и той тайно се жени втори път в Лас Вегас за Лупе Велес. Двамата се оказват с противоположни характери. Мексиканката е сприхава, докато Джони е спокоен. Тя пуши и пие – той е заклет вегетарианец и въздържател. Установяват се в красива резиденция в Бевърли Хилс.

            Следва филмът “Тарзан и неговата приятелка” (1934 г.), в която на Вайсмюлер партнират красавицата Морийн О’Съливан и маймуната Чита. Още тогава верната му приятелка Морийн изрича знаменитата фраза: “Джони e дете, което никога няма да порасне!”

            Прочутата “Тарзаниада” обхваща общо 16 филма, повечето от които със забележителен касов успех. Интересното е, че нито авторът на романа Бъроуз, нито създателите на поредицата са посещавали някога Африка. Книгата и филмите са плод на фантазия. Тарзан внушава култ към първобитната и силната личност. Като цяло обаче критиците не приемат на сериозно филмите за Тарзан, дори някои от тях ги смятат за бутафорни. Изследователите вече десетки години търсят отговор на въпроса – на какво се дължи техният феноменален успех? Отговорите са търсени в различни посоки: в нестабилността на нашата цивилизация, в сивотата и пустотата на съвременните градове, в отчаянието и безпътицата на поколенията, в бляновете на хората към дивата природа, в търсенето на загубената невинност. Всичко това е отчасти вярно, но едно нещо е безспорно – без личността на Джони Вайсмюлер историята за храненика на маймуните щеше да изглежда по съвсем друг начин.

            През 1939 г. на един турнир по голф актьорът среща бъдещата си съпруга – трета по ред. Тя се казва Бериел Скот Гинтър и е на 21 години. През следващите четири години г-жа Вайсмюлер ражда три деца – едно момче и две момичета.      

            Възрастта на Джони и трите му деца го опазват от редовна военна служба по време на Втората световна война. Не бяга от патриотичния си дълг – учи новобранци как да плуват и да се гмуркат с цел взривяване на неприятелски морски съдове. Всичко това отнема много време и той има все по малко време за децата и съпругата. Парите не достигат. Продават къщата си и се преместват в по-малка, която няма плувен басейн.      

            Развежда се отново и за четвърти път се жени за Алийн Гейтс – млада играчка на голф, с която имат връзка от години.

             Последният филм за Тарзан с Джони Вайсмюлер в главната роля е през 1948 г. и се нарича “Тарзан и русалките”. Снима се в Мексико. Самата филмова звезда вече не е в перфектна физическа форма, напълнял е и не привлича тълпи от обожателки в киносалоните.

            Две години по-късно най-авторитетните спортни журналисти и плувни специалисти го избират за най-добрия плувец на петдесетилетието. Обявен е и за един от най-великите спортисти на Америка. Името му стои редом с имената на легендите Джим Торп, Джак Демпси и Джеси Оуенс.

            Джони Вайсмюлер пробва късмета си и в други филмови продукции, но през 1956 г. окончателно се отказва от киното. През следващите години отново е на снимачната площадка – този път в телевизията. Пробва се и като каскадьор.

            Финансовото му положение не е добро. Всъщност той никога не е имал финансов съветник или финансов мениджър. Парите не се задържат дълго в джоба му, пръстите му са широки.

            През 1963 г. актьорът се жени за пети последен път за германката Мария Брок Мандел Бауман. Година по-късно умира майка му. След няколко години си отива и по-малкия му брат Петер, покосен от сърдечен удар, който приживе има проблеми с алкохола.

            В началото на 70-години опитва да създаде верига вегетариански магазини и ресторанти за здравословно хранене носещи неговото име. Създава корпорация за тази цел, но напълно се проваля. През 1973 г. по ирония на съдбата е принуден да работи отново като пиколо в казино “Сизър’с Палас” в Лас Вегас. Здравето му се разклаща. Налягат го болести.

            През последните години от живота си се преселва да живее в Акапулко (Мексико). Препитава се с дребен бизнес като едвам свързва двата края. Умира в съня си на 20 януари 1984 г. в хотел “Лос Фламингос” – беден, изоставен и самотен. На погребението не присъства никой от плувните среди – голям срам за плувна и спортна Америка. Холивудската гилдия е представена само от двама души. Посланикът на Съединените щати в Мексико Джон Гавин (бивш актьор) поднася венец на гроба. Съболезнователна телеграма изпраща президентът на САЩ Роналд Рейгън.   

     

 Иван Цонов