Лъжлив Съби
Той не е нашенец. Нашите хора са едри и кротки като биволи, а то е дребно човече, нищо и никакво наглед. Дядо му, Генко Загорецът, едно време, хе, преди бозгунлука още, дошъл от Зелено дърво аргатин в село, оженил се за баба Неда от Тамашовците и полека-лека напълнили цяла махала със синове, дъщери и внуци. И нали кръвта им е загорска, повечето от синовете му пак загорки си взеха. Щом през май дойдат етърките да берат гюл по нас, току-виж, дядо Генко пак си взел снаха. Само бащата на Съби се ожени за нашенка, та той е мелез. А пък ти знаеш — смеси ли се загорска кръв с тракийска, или голям човек излиза, или голямо магаре. В Лъжлив Събя се събрали пък и двете. На̀, иди сега при него и му речи: „Събко бе, оня ден продадох толкова и толкова мускала масло и толкова денка по толкова лева и толкова стотинки мускала, на колко ми възлиза цялата сметка?“ Той ще наведе глава, ще се загледа във върха на левия си цървул, ще примига няколко пъти и ще отсече: „Толкова прави, бай Стойно!“ Иди тогава при даскалите, кажи им да сметнат и те ще пишат, ще задраскват до пладне и пак ще излезе, колкото Съби е казал. Ум — бръснач и пълен с дяволии. И лъже, ама не, да речеш, за интерес, а тъй, само за шега и подбив.
Пролетес дошъл в село един гражданин. Спрял на Стайковия дюкян, чукал, викал — няма никого. Работно време — где хора из село! Не щеш ли, из пътеката край дола се задал Лъжлив Съби. Счупило му се нещо на предното колело, та го търкалял към коларя за поправка. Търкаля си наш Съби колелото и гледа надолу, да го не изтърве в дола, а гражданинът се провиква:
— Хей, чичо, а бе няма ли в това село живи хора бе! От зарана съм тука, гладен ще умра, няма ли отнякъде да си купя нещо да похапна?
— Има, как да няма, стига човек да знае къде да подири.
— Е, кажи де, кажи!
— Ей тука през дола като минеш, ще завиеш надясно и през две къщи живее Чо̀лпанка вдовицата. У тях има всякога и сирене, и бял хляб месят, от свинско се намира, а наскоро и суджуци тъпкаха, ако не се лъжа.
Гражданинът грабнал бастуна и развял сетрето си през дола. Като намерил портата на вдовицата, развикал се и тя се показала из зимника, рошава и дрипава като дивата бабичка.
— Тъй и тъй, стрино, казаха ми, че у вас се намирало за ядене, та да ми претеглиш малко сирене, сто грама суджук и малко хляб. Колкото пари прави, ще ти платя.
— Кой ти каза бре, кой те прати? Лъжлив Съби ли? Аз ходя да шетам на хората от тъмно до тъмно за шепа папурено брашно, а ти суджук искаш! Да се махнеш оттука, че като взема бръсналката! А пък на оня хубостник да му кажеш: кога аз видя сирене, тогава и той бял ден да види, чу ли? Обесникът му с обесник, не си вижда гащите, че са налепени с кръпки, а се подиграва с хората!
Гражданинът, посрамен и гладен, се върнал пак да чака на дюкяна.
Един път пък излъга съдебния пристав. Дошъл синковецът да секвестира покъщнината на Петка Палежа. Где го сбарал Лъжлив Съби, не знам, но му подшушнал, че или в купата сено на двора, или в листницата му има скрит велосипед. Нов-новеничък велосипед. Дига приставът горска и полска стража, тръгва и кметът и разручкват на човека и сеното, и шумата. Ровили, търсили — няма. Най-после кметът запитва:
— А бе, господин пристав, кажи ни какво дирим, дрешено ли, бакърено ли, та да ти кажа има ли, няма ли?
— Велосипед — рекъл приставът, — ново колело имало скрито тъдява.
— А бе какво те колело носи бе, господин пристав, не го ли видиш, че е невалиден човекът в краката! Той кола няма, само с предници ходи в гората и влачи дървата като лисица кокошките — какво ти колело! Пак Лъжлив Съби е пуснал тая муха. Ако не е той, главата си отрязвам! Той винаги, като го срещне с предницата, му дума: „Как си бе, велосипедист?“ Негова магария е и тая, не си хабете времето да дирите!
Наскоро пък беше изпратил един евреин да се лута из гората. Като орял бобището си на кръстопътя, топур-топур, задала се отдолу талига. Евреин карал в село праматария за продан.
— Чичо бе — попитал го той, — за пръв път идвам по тия места. Кажи ми кой път води за селото.
— Ей тук, нагоре въз могилата карай! — отвърнал му Лъжлив Съби и смушкал воловете. До тъмно се лутал из Узунска усойна из габраците горкият човечец, та хеле го срещнал горският и го насочил към село.
Те неговите не са една, не са две.
През войната служиха с наш Нена Черния в една рота. Един ден ротният ги праща патрул, като им поръчал поне десет сенегалци да хванат живи и за всеки хванат по десет дена отпуск обещал. На шега го рекъл ротният, ама Съби от шега не разбира. Пък и младшият е и началник на патрула. Мъкнал ги той цяла нощ из тъмнината, по корем пълзели, правили, стрували и ето ги рано сутринта строени пред землянката на ротния, а до тях — вързани двамата сенегалци, страшни и черни като таласъми.
— Браво, юнаци, да живеете! — поздравил ги ротният. — От утре имате всички по двайсет дена отпуска!
— Обещанието, обещанието, господин капитан, по трийсет дена се пада, не по двайсет!
— Защо, нали пленниците са двама?
Лъжлив Съби посочил наш Нена и рекъл:
— Ами този защо го не броите: не мяза ли на същински сенегалец?…
Смели се всички, смял се от сърце и ротният и им дал още по пет дена отпуска.
Оттогава на Нена Черния му излезе име Сенегалеца, че и на децата му тъй думат, че и на кучето му даже, макар че е шарено.
Туристи
— Да идем, Цвятко, да направим и ний един излет до Балкана! — думаше един съботен ден на мъжа си мадам Гоца. — Целият град, куцо и сакато, ходи въздух да промени и линията си да оправи, само ний кюхтим тука и дебелеем. По-миналото лято още се канехме. Лятос обуща си купих, уж дано тръгнем, а то!… Погледни се на какво си замязал от тлъстини, че и мене погледни! Стига туй пусто лежане! Да идем утре! Съгласи се, защото инак сама тръгвам с туристите. Сто и десет кила съм вече — не ща повече. Тръгвам! Чу ли?
— Добре де, добре — изгрухтя бай Цвятко, обърна се на кушетката и захърка отново като мотоциклет.
Разшета са мадам Гоца, заприготвя се, прати слугинята на пазара да купи месо за кюфтета, сардели, кренвирши, халва, домати, краставици, пиперки, свари 14 яйца, напълни една кутия с кайсиев мармалад без кожиците, отряза и половината свинска луканка. И като прибави два хляба — единия ръжен за регулиране на стомаха и другия обикновен, — мушна една матара с вино, шише коняк, спиртник, кафе, килимче, мушама, долни дрехи, чорапи, сапун, четка за зъби, клечки за зъби, вилици, ножове, две чинии, вазелин, аспирин, йод и пудра за подсичане, натъпка раницата тъй, че заприлича на нея самата. Вечерта ядоха рано и легнаха да спят.
Щом си легна, бай Цвятко заспа и захърка веднага. Мадам Гоца, или Оче, както галено я наричаше мъжът й, обаче унесена в прелестите, които щеше да й открие утрешният ден, заспа едва три минути след него и като взе октава по-високо от бай Цвятко, захърка звучно и отмерено и тя.
На сутринта, като ги събуди слугинята, бай Цвятко се сети какво го очакваше, изпъшка, отиде в кухнята да се мие и като видя ужасната раница, политна да падне, но се задържа. След това с изражение на човек, когото щяха да водят на заколение, почна да нахлува стария си ловджийски брич, останал отпреди войните, който се оказа тесен и не можеше да се закопчее под коленете, та стана нужда да го забожда с безопасни игли. Облече и едно вехто палто, нахлу един каскет, надупчен от молци, и като изпъшка пак, седна на миндера да чака нови заповеди.
Мадам Оче отначало беше решила да пътува без колан, но като помарширува по нощница из двора и се убеди, че коремът й не върви в такт с краката, а избързва напред, върна се в стаята и го сложи. После сложи в раницата малко сланинка, два лимона, завърза и туристическите си обувки, които щеше да обуе на края на града, помогна на мъжа си със слугинята да натовари раницата и като се прекръсти и целуна котето, тръгнаха на път.
Любопитно да види похода на двамата знаменити туристи, слънцето тази сутрин беше станало рано. Забил нос към земята под тежестта на товара си, бай Цвятко го не виждаше. Накрай града само го почувствува, като му припари на нагънатия врат; обърна каскета си обратно и запристъпя още по-сърдито, със сумтене. Мадам Оче, доволна и весела, смени обущата си под един орех, закрачи още по-енергично, като тананикаше:
— Балкани, дигай-те се… в нее-бе-са-таа!…
— Аха! Да се дигат! Нека се дигат! Аз… а… таквоз… по равното едвам, че… Нека се дигат, да видим де ще му излезе краят! — ръмжеше претовареният съпруг и пристъпяше като слон по прашното шосе.
— Ама нима се умори? И аз малко се поизморих, ама ми е леко, леко… Струва ми се, че и оттатък Балкана бих отишла.
— Леко ти е зер! Леко ти е — само себе си носиш… а таквоз!
След като изминаха първия километър обаче, мадам Оче, задъхана вече внезапно извика:
— Олеле, Цвятко, една презрамка ми се скъса!
— Глава да е здрава! — обади се сърдито бай Цвятко.
— Оле, оле, свлича ми се комбинезонът!
— Да се свлича! Къде ще иде!
— Оле, не мога! Да спрем за малко да се пооправя.
— Да спрем, да спрем, ама спрем ли… а… таквоз, мъчно ще ме накараш да тръгна пак!
След втория километър в ушите на бай Цвятка бръмчаха електрически звънци, а на мадам Оче й залепна езикът о небцето и тя забрави туристическия марш. Като рече да въздъхне по-издълбоко от умора, нещо изпраска и тя се хвана с двете си ръце през кръста и спря.
— Олеле, Боже, сега пък коланът ми се откопчава! Нещо пука.
— Мене кокалите ми пукат и пак си мълча. Хайде! Хайде, че балканите се дигат в небесата… а… таквоз! Хайде!
— Е, като се дигат, нека си се дигат! Притрябвали ми са! Чунким като не идем там, че голяма работа! Балкани! Камънаци само!
— И аз тъй думам, ама ти като си рекла!…
— Я да не ходим чак там, Цвятко! Я виж там отсреща в нивите каква природа има! Какви върби зелени и каква поезия!
— И кладенче… а… таквоз, и кладенче има там.
— Кладенче ли? Е, Боже, ами че защо се бавим тогава? Я да идем да си поседнем там, да си починем и похапнем! Защо ни е този балкан? Пък и дъжд може да завали, и град да падне. Оох, да идем, Цвятко, че и бримка ми се е скъсала на чорапа! Да идем! Не мога повече!
Бай Цвятко я изгледа с облекчение, скърши устни да се засмее уж, понадигна раницата и двамата туристи завиха вляво от шосето по високите и неравни синори.
Само два пъти повече от мъжа си падна мадам Оче и разцепи по най-новата мода роклята си отзад. Заловена за раницата на изнурения си, с изблещени очи съпруг, тя пристъпяше с последните остатъци на своите сили, като пухтеше страшно. След като се стовариха още един път при прескачането на вадата, заловени за ръце, най-после те пристигнаха в мечтания оазис. Постлаха килимчето, мушамата, палтата и като грамаден денк с манифактура мадам Оче с тръшна на тях.
Клекнал над раницата, бай Цвятко ръмжеше през нос:
— На ти тебе дигнати балкани… а… таквоз!
— Оох, сърчице! Ох, задушавам се! Душата ми излиза! Коняк! Конячец!
Бай Цвятко й сипа една чашка. Тя я глътна изведнъж, примляска и затвори очи.
— На, вземи още една чашка! То помага! Много помага.
— Ами ти защо си не сръбнеш? Пийни си и ти!
— Мене не гледай ти, а… таквоз, аз с шишето ще му опъна.
Щом изпи и втората чаша, мадам Оче намести главата си на коравата раница, затвори пак очи и захърка пискливо и проточено. Бай Цвятко, като надигна няколко пъти стъклото с коняка, се свлече до нея и като взе пак октава по-ниско, забръмча тъй гръмогласно с гърлото си, че жабите се нацамбуркаха ужасени коя където свари из водата. Млъкнаха подплашени птичките, изпокриха се из дупките и гущери, и буболечки.
Само един стар паяк, който се беше спуснал от върбата точно над устата на мадам Оче, се люлееше безгрижно и леко на тънкия косъм паяжина, тласкан от въздушното течение, което излизаше от устата й.
Той, види се, беше глух.
