ЖЕНА

Осъзнаваш ли колко си хубава ?
И колко си истинска. Без да знаеш това!
Създадена до болка да бъдеш обичана....
Макар и понякога да си безкрайно сама.

От най-нежното цвете, с най-красивите думи,
Творецът е в теб ЛЮБОВ въплатил...
И пролетна свежест, с поглед чист на кошута.
Своя малка богиня чрез теб е открил..

Но си поела на съдбата си тежкото бреме,
да бъдеш любима и майка-ЖЕНА
Всички други да дирят у тебе утеха!
Да се радваш с децата си, а да тъгуваш сама...

И да страдаш обичайки, дори неразбрана,
но в живота си труден да не свеждаш глава!
Бъди просто ВЕЧНА,ДОБРА, и ЖЕЛАНА!!
И ангелски хубава и СВЯТА ЖЕНА!

АЛЕК ХРИСТОВ

СПОМЕН

…Нощ…Вълнение…Не мога да заспя! Предстои ми среща…С непозната, но обикната само от виждането на една снимка! Да, снимка…образ, върнал ме много назад във времето…Пред очите ми се явяват ясно лица и картини, които карат сърцето да тупти на максимални обороти...Залавям се, че говоря на глас, усмихвам се и…млъквам! Боже, как бавно се изнизват тези среднощни часове!...

Най-после! Слънцето изгря! Светлината му заля настъпващият ден с радост,топлина и любов…Август е! Наситен с хармонията на птичите трели! Като,че ли света разбира нетърпението ми! Нетърпението на човек, привикнал на строгата дисциплина и порядък в действията! По дяволите дисциплината! Съществото ми не иска да приеме каквито и да са норми! Бърза…към щастието, към всепобеждаващата любов!

Припряно се подготвям…ще пътувам. До града на Жената! За срещата с Нея!

Автогарата. Купувам билет! Държа го в ръце, с усещането, че е фиш от тотото,печеливш джакпота! Джакпота на живота ми!

Вече пътувам! Мислите летят към жената…Бързам, а автобуса, като че ли е вързан …едвам се движи!!! А другите пътници-дето нямат срещи…дремят! Какви ли радости ги очакват!? Те си знаят, ама аз…бързам.

Ето го и града-навлизаме в него…Нетърпението вече се изразява със ставане от седалката…тялото се изпълва с някаква непонятна топлина и нега….очакване!

Автобуса най-после спира. През стъклата му Я съзирам-същата, като от снимката! Взира се, търси ме…

Слизам с отмалели крака…Виждам, познала ме е! Изтръпвам, защото в стремежа си да дойде не вижда стърчаща плочка на тротоара-ще се спъне и падне! Миг и …в прегръдката ми се озовава Чудото…очаквано и изстрадано във времето, толкова много желано..С дъх на ароматно лято, топло, тръпнещо от радост! Върху ръцете ми се посипват разпиляни коси със цвят на узряло жито…Устните залепват в целувка – първата и завинаги запомняща се…Сладка и дълга!

Храм. Тишина. Пламъчета на свещи. Мислено мълвим думи на обет. Пред нас, Бог и Провидение! За обич, вярност и взаимна преданост…До края!

Кафе, ресторант…разговор, споделени мисли за Битието и нашето место в него…А времето лети.

Идва края и обратния път, към дома, към собствените мисли, към преживяното…

Това бе най-щастливият ден от дългия ми живот, който НИКОГА не ще забравя, ще помня и пазя скрит на сигурно место в съзнанието си! До амина!

На Жената, накарала ме да обичам силно, да вярвам в живота и човешките добродетели – ПОКЛОН!

ОБИЧАМ ТЕ!

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

На 13 януари се навършват 150 години от рождението на Алеко Константинов-Щастливеца- автор на недминати сатирирични фейлетони и публицистика.

Алеко се е занимавал и с политика .През септември 1894 година се провеждат избори за народни представители. Той се кандидатира в родния си град, но не е избран. През 1896 година е основана Демократическата партия, в чиито редове се включва и Алеко Константинов. Но със смелата критика към управниците той си навлича гнева им. Разтревожен за съдбата му, литературният критик д-р Кръстев решава да му даде значителна сума като аванс от списание «Мисъл», за да заминат заедно с поета Кирил Христов в Италия и да напише пътни бележки за страната. Въпреки страстта си към пътешествия Алеко Константинов отказва, защото тогава е трябвало да присъства на дело в град Пловдив. Това се случва през май 1897 година. Тогава той се среща с Михаил Такев, също член на Демократическата партия и адвокат в Пловдив. Алеко предлага на Такев да му помогне по делото като втори защитник пред съда. Такев се съгласява и от своя страна моли Алеко да посетят заедно град Пещера на празника на светите братя Кирил и Методий. На следващия ден, 10 май, процесът приключва и тогава Алеко и Такев заминават за Пещера.  На връщане към София при стрелба от засада Алеко е убит по погрешка, тъй като куршумът е бил предназначен за Михаил Такев. Погребан е на 14 май в Софийските гробища

СТРАСТ

Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!

Вървя из улиците и погледът ми разсеяно се мята от фигура на фигура и всяка фигура още повече укрепявя съзнанието ми, че аз съм щастливец. Ето например онзи предприемач: кой може да се отнесе към него с уважение? На кой господ не се е кланял той само и само да не бракуват неговите батакчийски доставки? И защо му са пустите пари, дето ги печели, когато живее като говедо? Ето онзи висши чиновник: какви подлости не е извършил той, за да достигне до чина, който всеки знае, че недостойно занимава. Ето и един министър насреща ми: за него ако не друго, знае се поне, че е бил герой на една мерзка драма, а освен това знае се, че той е заплашвал някои гарги с военно положение. А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има. Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени ако не с позор, то поне с малко подлост. И аз гледам на богатството почти с презрение. Това не е завист, съвсем не. И как можеш да завиждаш на това, което ти докарва отвращение, понеже знаеш, че не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента е унижението и лакейството. Ето онзи приятел: на вид има всички качества, за да бъде почтена и уважавана личност; но като зная какви са били подбудителните мотиви на неговата дейтелност в онова акционерно дружество, аз не мога вече да го уважавам. Ето и княза насреща ми: аз и него ако го поздравя, поздравявам го с такова изражение, като кога искам да кажа на някого „Кача аларъм бен сени!“ (Бел. ред.Колко ми струваш ти!) Ама ще речете защо? — Твърде естествено. Аз мога да попитам някого:

— Я ми кажи, голубчик, ти къде беше и какво прави например на 5 август 1894 г. между 11 и 12 часа преди пладне, а?

А виж, на мен такъв въпрос никой не може да зададе и няма защо…

Ето по коя причина, като не може нищо да смути моето душевно спокойствие, аз съзнавам преимуществото си пред другите и се смятам за цар, майка му мечка. Добре, ама тютюн няма, да го вземе дяволът! Па ми се пуши, страшно ми се пуши. Глупава страст! И аз почвам да философствувам: в този същия момент, когато аз седя с перо в ръка в моята полутемна келийка, колко ли дечица простират ръце към майките си и искат корица хлебец, колко ли коварно излъгани моми са изхвърлени на произвола на съдбата и със съкрушение правят избор между гладната смърт и позора; колко ли се давят, колко ли пороят залива, колко ли зверове разкъсват, колко ли пожари поглъщат; и като сравнявам с тези нещастници моето положение, аз отново давам подкрепа на убеждението си, че съм щастливец, и се успокоявам. Успокоя се и натопя перото в мастилницата с намерение да почна да пиша. Но лъхва ветрец през отворения прозорец и навява от пепелницата до носа ми миризмата на угасената и смачкана снощи цигара… Не мога, не мога да пиша! Чудна привичка! Грабвам шапката и хайде на улицата. Учрежденията изригват вече тълпи чиновници. Пладне. Обменявам се с поздравления. Сегиз-тогиз чувам отзаде ми да шушнат: „Ето, този е щастливецът!“ „Тъй ли? Защо не ми каза по-рано да го видя.“ Аз се смея под мустак и в блажено упоение въртя безгрижно бастона си. Хубаво, ама сега-засега щастливецът няма пари за една цигара тютюн. Добре, че в гостилницата е даден овреме един аванс, та поне яденето е обезпечено. Обядвам, обсипан с услуги и любезности. Прекрасно, ами тютюн? И още след обяд! До мен сядат двама приятели, но те, като за проклетия, не пушат. Блазе им! Те излязоха, а аз останах и си поръчах кафе. Ами сега? Как ще сръбна аз първата глътка кафе, като няма да си напълня устата с тютюнев дим? Еле щастие: връща се със сияйно лице бързешката един от двамата току-що излезли приятели и захлестено ми прошепва:

— Скоро, скоро, ако искаш да видиш нещо интересно, излез веднага на улицата.

Грабвам си шапката, зарязах кафето и навън. Сърцето ми подскача за какво ще бъде туй „интересно нещо“. Наистина! До кьошето на „Славянска беседа“ беше изправена тя… Ботеро!… Хубаво бе, приятелю, ама да имаше сега и една папироска. Но това си го мисля, не го казвам.

— А бе аз мисля, че имам да ти давам пет лева. На ти сега два, а другите довечера. — Това ми го каза един друг приятел, който идеше отсреща и трябваше да ме хване за ръката, защото аз бях се втренчил… Усещате се в кого?

Взех тези два лева и да ме видеше някой в този момент, ще ме счете за обладател на два милиона. Купих си тютюн, отидох в келията си, разрязох една нова книга, запуших… Създателю, благодаря ти! Има ли по-щастлив човек от мене?… Добре, че не съм народен учител в софийските основни училища: на тях и за сол пари не дават!…

София, 25 октомврий 1895 г.