АЛЕК ХРИСТОВ

СПОМЕН

…Нощ…Вълнение…Не мога да заспя! Предстои ми среща…С непозната, но обикната само от виждането на една снимка! Да, снимка…образ, върнал ме много назад във времето…Пред очите ми се явяват ясно лица и картини, които карат сърцето да тупти на максимални обороти...Залавям се, че говоря на глас, усмихвам се и…млъквам! Боже, как бавно се изнизват тези среднощни часове!...

Най-после! Слънцето изгря! Светлината му заля настъпващият ден с радост,топлина и любов…Август е! Наситен с хармонията на птичите трели! Като,че ли света разбира нетърпението ми! Нетърпението на човек, привикнал на строгата дисциплина и порядък в действията! По дяволите дисциплината! Съществото ми не иска да приеме каквито и да са норми! Бърза…към щастието, към всепобеждаващата любов!

Припряно се подготвям…ще пътувам. До града на Жената! За срещата с Нея!

Автогарата. Купувам билет! Държа го в ръце, с усещането, че е фиш от тотото,печеливш джакпота! Джакпота на живота ми!

Вече пътувам! Мислите летят към жената…Бързам, а автобуса, като че ли е вързан …едвам се движи!!! А другите пътници-дето нямат срещи…дремят! Какви ли радости ги очакват!? Те си знаят, ама аз…бързам.

Ето го и града-навлизаме в него…Нетърпението вече се изразява със ставане от седалката…тялото се изпълва с някаква непонятна топлина и нега….очакване!

Автобуса най-после спира. През стъклата му Я съзирам-същата, като от снимката! Взира се, търси ме…

Слизам с отмалели крака…Виждам, познала ме е! Изтръпвам, защото в стремежа си да дойде не вижда стърчаща плочка на тротоара-ще се спъне и падне! Миг и …в прегръдката ми се озовава Чудото…очаквано и изстрадано във времето, толкова много желано..С дъх на ароматно лято, топло, тръпнещо от радост! Върху ръцете ми се посипват разпиляни коси със цвят на узряло жито…Устните залепват в целувка – първата и завинаги запомняща се…Сладка и дълга!

Храм. Тишина. Пламъчета на свещи. Мислено мълвим думи на обет. Пред нас, Бог и Провидение! За обич, вярност и взаимна преданост…До края!

Кафе, ресторант…разговор, споделени мисли за Битието и нашето место в него…А времето лети.

Идва края и обратния път, към дома, към собствените мисли, към преживяното…

Това бе най-щастливият ден от дългия ми живот, който НИКОГА не ще забравя, ще помня и пазя скрит на сигурно место в съзнанието си! До амина!

На Жената, накарала ме да обичам силно, да вярвам в живота и човешките добродетели – ПОКЛОН!

ОБИЧАМ ТЕ!