ДИМИТЪР БЕЖАНСКИ

КАКВО, ШВЕЙЦАРИЯ ЛИ?!

Абе, какво ни надуват главите с тия швейцарци! Нали ходих и ги видех! Загубен народ! Ние бяхме ансамбъл, нали така. Аз свирим на дудук. Аз свирим на дудук, а швейцарците ми ръкоплескат като че ли на кой знае какво свирим! Бе аз на флигорна не съм ръкоплескал така, както те ръкоплескаха на моя дудук!

Иначе — верно — направено, нагласено насекъде. Влезнеш в клозета, отвориш вратата — цсссът — пръсне дезодорант, затвориш вратата — пак цсссът — пак пръсне. Бе като я фанах тая врата — цсссът — напред, цсссът — назад — напълних си половин бурканче. Не че ми требе, ама що па да пръска залудо! В банята — друг номер — насекъде фотоклетки. Туриш крак под душа — водата потече. Дръпнеш си крака — спира. Епа турих една джапанка отдолу и тече цела нощ! Сигурно съм им източил половин язовир на швейцарците! Що ми се фукат с тия фотоклетки!

А иначе — богати, мама им стара! Купи си швейцарчето нов хладилник и веднага изнася стария на тротоара — да го зима кой иска! Бе будала, що не го свалиш в мазето? Толкова ли си го нафрашкал с буркани, та нема къде един хладилник да сместиш? Ние в нашия рейс таман осем сместихме — сичките такива, изфърлени, обаче по външен вид — се едно сега са изкарани от магазина!

Коли, мотори — същата работа! Кара, кара, и като не му харесва вече — закарва колата или мотора на един специален паркинг и — чао! Ако искаш — зимаш си мотор, зимаш си кола, регистрираш си ги на твое име и търкаляш! Обаче ония глупаци там — не — не зимат без мангизи от паркинга, а трошат пари за нови. Мислех да фукна два-три мотора в рейса, ама късно се сетих, вече го бехме натоварили с хладилниците.

И бачкат като невидели. Да им се чудиш на акъла! Абе къщата ти къща, колата ти кола, обзавеждане, това-онова, сичко ти наред — що се трепеш като грешен гявол, а не го удариш на живот?! Бе отпусни си душата, бе човек! Налюскай се един път като хората, сбий се с некого, изкарай една песен! Не, нема такова нещо! За десет дена в Швейцария що па не видех един пиян швейцарец! Един път само срещнах двама да се люшкат налево-надесно по тротоара, ей, викам си, най-после, браво, обаче тия двамата като запеяха „Волим те, цуро, шашаво те волим!“ и веднага разбрах, че не са баш швейцарци.

А па възпитани — направо лошо да ти стане!? Къде и да влезнеш: „Бонжур, мосю! Бонжур, мосю! Бонжур, мосю!“ За десет дена така се набонжурих, та ми стига за цел живот!

Абе, изобщо…

А тука като викнали: „Да стигнеме Швейцария, та да я стигнеме!“ Бе, ай сиктир, бе! Швейцария! Много важно! По мангизи да я стигнеме, това да, това го разбирам! Обаче иначе… Мерси, мосю!

 ТЪРСЯ ФРАНЦУЗОЙКА

— Ето! — каза жена ми и ме посочи на влезлия с нея господин.
Той ме огледа с воднист синьозелен поглед и мълчаливо кимна. После приближи до мен и опипа с показалец торбичките под очите ми.
— Пие, да?
— Малко! — отвърна жена ми. — Само като го черпят.
— Ай сий! Разбира! — отново кимна онзи. — А пуси? Смокинг?
— Но смокинг! — излъга жена ми. — Отказа ги! — И добави: — Вчера!
— Ай сий!
— И зъбите са му здрави! — пак излъга жена ми. Непознатият обаче явно не й повярва, защото ме хвана с едната си ръка за носа, а с другата — за брадичката и надникна в устата ми.
Това вече беше прекалено! Пернах го през ръцете и скочих от фотьойла.
— Гергано! — креснах. — Къв е тоя педераст!
— Шшшт! — изшътка мойта. — Какви думи употребяваш! Господинът разбира български! Освен това не е педераст, а бисексуален!
— Добре! — продължих да крещя аз. — Какво прави тоя бисексуален педераст вкъщи и защо занича в устата ми?!
— По-тихо! — умоляващо преплете пръсти жена ми. — Човекът е англичанин. Бизнесмен. Дошъл е да инвестира в България.
— И по тая причина трябва да ми разгледа сливиците, така ли?
— Стига си викал! — скастри ме тя. — Излагаме се пред човека! Казах ти — дошъл е да инвестира в България. Но докато другите бизнесмени купуват заводи и телекомуникационни компании, той купува хора. Решил е да си вложи парите в българи!
Отново рухнах във фотьойла.
— И ти ме продаваш?! — едва успях да промълвя.
— Е, какво толкова! — вдига рамене жена ми. — Знаеш ли каква цена ти сложих? Три милиона! При това — не долара, а английски лири! Знаеш ли какъв е курсът на английската лира в момента?
После извади някакви документи от чантичката си, хвана чужденеца подръка и го поведе към масата в столовата.
Останах във фотьойла, онемял от учудване и гордост. Господи! Моята Гергана ми е турила цена, по-висока от цената на завода в Провадия! Ми че тя е по-умна от цялото ни правителство! Ама и мен явно си ме бива, щом е решила толкова много да иска!
В следващия миг скочих и тихо, на пръсти, се измъкнах от хола. Мааму стара! Ще потърся начин да се продам на някоя французойка! Не ги харесвам бисексуалните англичани!

Димитър Бежански

КАК ПРОДАВАХ БЪЛГАРИЯ

Вчера реших да продам България. Закъсал съм за пари, а друго за продаване нямам. Пък и чувал съм, че да продаваш България е хем доходна, хем безопасна работа.

Изнесох една сгъваема масичка на пазара, турих отгоре България и почнах да я продавам. Наоколо — хора и студ. Студът даже повече от хората. С други думи — времето крайно неподходящо да продаваш каквото и да е, обаче няма как, закъсал съм, стоя и продавам. Продавам аз, но какво продаване е това, когато никой не купува?! Е, случва се да поспре някой пред моята масичка, да се поинтересува:

— Какво продаваш, чичо?

Аз отговарям учтиво и изчерпателно:

— България продавам, господине. Екстра стока, заповядайте! Онзи обаче или ме поглежда кръвнишки и отминава, или подигравателно пита:

— Че то остана ли от нея още за продаване?! — и пак отминава.

По едно време идва някакъв чужденец.

— Вие — казва — какво продава тука така, мистър?

— Ми, какво — отвръщам му. — България продавам. — Обаче само срещу долари, имайте го предвид! Е, може и срещу марки…

— Ай сий! — кимва той. — Разбира! Вий желае твърд валута, да! О’кей, аз мога купи ваш България! Но ваш България мен изглежда много мършав, много… как се казва… едва-едва на крака държи… Как мен купи такъв България?

— О, мистър! — успокоявам го аз. — Не се притеснявайте! Това е само от кризата! Кризата я направи такава. Ако се позахрани малко, ако се положат необходимите грижи, така ще заглади косъма, че няма да я познаете!

— Не, не! — казва мистърът. — Нека първо вий погрижи, вий нахрани, пък тогава аз купи!

И също си отиде проклетникът.

А аз стоя, мръзна, продавам. Времето минава, студът се усилва, а нови купувачи не се появяват. Вместо купувачи, появяват се полицаи. Двама.

— Ти кво продаваш тука, бе?! — пита ме единият.

Аз, нямаше как, хък-мък — казвам му какво продавам.

Че като се разбесняха ония ми ти служители на реда!

— Ба, ти ли — викат — ще продаваш България?! Кой си ти, бе! Я си дай документите! Какъв си ти! Депутат ли си, министър ли си, лидер ли си някакъв, че ще я продаваш?! Няма ли си хора за тая работа, че ти! Да си обираш веднага крушите, че ей го де е районното! Ама ха!

Ща, не ща — сгънах си масичката и — бегом към къщи! Прибирам се обаче и какво да видя: донесъл съм само масичката, а България я няма! Няма я и това е!

Още се чудя — дали съм я загубил някъде по пътя или я е задигнал някой от онези, дето имат право да я продават?!…

ЖМУЛЬОВЦИ


Така му викаха не само в селото, ами и в цялата околия — Жмульо — с ударение на последната сричка. Всъщност какво точно значи Жмульо, не мога да ви кажа, но нашият Жмульо напълно заслужаваше прякора си. По-смотан, по-грозен и по-кутсузлия човек не може да се измисли. Ако на пътя има един-единствен камък, Жмульо ще върви, ще върви и ще улучи камъка, да се спъне в него. Ако зло куче се откъсне от синджира, другиго може и да не ухапе, но Жмульовите гащи ще съдере. А пък лицето му — майко мила! Едното око — с перде, другото — кривогледо! Челото — два пръста, носът — като лимонадено шише и постоянно с капка на върха! Да погледнеш и да плюеш!
Да, обаче Жмульо — такъв, инакъв, но и той мъж, и в неговите жили кръв кипи, и на него му се приженило. И обявил той, че си търси булка — може да е мома, може и вдовица, на парясница също кандисва.
От нашата околия, разбира се, кандидатка за Жмульовица не се намери, но добри хора му препоръчали една вдовица от Босилеградско. Е, не била съвсем читава и тя, но какво толкова — жена е все пак, всичко си има! А като духнеш лампата, всички жени са еднакви.
И тръгнал Жмульо за Босилеградско. По онова време не се гледаха много-много визи и паспорти, като обясниш по каква работа си тръгнал, и нашите граничари, и сръбските — пускаха.
Така че стигнал Жмульо до нужното село, намерил нужната вдовица и й се представил. Казал също така за какво е дошъл.
Леле, като се разфучала пустата босилеградчанка!
— Ти ли, бре! — рекла. — Бре, я се погледни, бре! Та я мойта (тук споменала една дума, която не е за цитиране), я мойта — рекла — с барут чу я напуним и чу я гръмнем, ама на тебе па не чу я дадем!
Като чул тия думи, Жмульо протегнал ръка да я прекъсне и казал:
— Ти — казал — не ме гледай какъв съм! Знаеш ли на снимка колко убав излизам!
Па бръкнал в джоба на сетрето и извадил една снимка.
И наистина! Като погледнеш снимката, няма да кажеш, че тоя Жмульо е оня Жмульо! Бомбе, вратовръзка и капката на носа хич не си личи!
Повъртяла босилеградчанката снимката в ръце, почудила се, поцъкала с език, пък накрая я притиснала до сърцето си и въздъхнала:
— Убаво! Айде! Води ме!
Така наш Жмульо се сдоби с невяста.
Защо, скъпи читателю, ти разказвам цялата тази история? Защото сегашните наши политици се държат точно като жмульовци. Не ни гледайте — викат — какво правим и какво можем, знаете ли колко хубави предизборни програми сме съчинили!
А ние пък се държим досущ като босилеградски вдовици!