Петър КАРАПЕТРОВ 1900 - 1980

През 1980 г. тихо, някак си напълно безшумно си отиде един писател от света. 

Отиде си Петър Карапетров, който тогава бе напълно забравен, защото бе забранен писател.

Отиде си Петър Карапетров, но книгите му останаха. 
Останаха, но след като режимът, който му наложи мълчание и забрава също си отиде, книгите му не възкръснаха.

Но кой е Петър Карапетров, чувам вече нетърпеливите ви въпроси. Той е роден в Казанлък, 1900 г. 

Това, което осъществява в нашата литература е наистина удивително – създава библиотеката „Древна България” – в която са включени 160 книги!

Друго негово дело е библиотека „Български исторически романи” – до края на 1935 г. са издадени 27!

Но Петър Карапетров е преди всичко автор на исторически романи, като „Богомили” (1927 г.), „Мечът на хановете” (1929 г.), „Размирни години” (1934 г.), „Детелин войвода” (1936 г.)...

Трудно е да се изброят само заглавията на книгите му – „”Тангра”, „Жертвени нощи”, „Каменният бог”, „Дъщерята на Шишмана”, „Клокотница”, „Сердика”, общо 25!

Но какъв е този писател, ще кажете и ще сте прави – нищо не знаете за него. И защо се получи така след като един Кирил Христов, всеизвестен с критицизма си поет изрича за Петър Карапетров:”Най-силният от съвременните ни български писатели”. А Кирил Христо не хвалеше наляво и надясно, точно обратното вършеше...

Петър Карапетров въведе в нашето книгоиздаване успешно поредицата, серията, както е прието да се казва днес. Това бяха поредиците „Древна България”, „Български исторически книги”, „Периодическа историческа библиотека”. 

В тези поредици бяха публикувани книги като „Ден последен, ден господен” на Стоян Загорчинов, „Раковски „ на Людмил Стоянов, „Златна земя”, „Индже войвода”, „Боляри” на друг забравен днес писател Константин Петканов, „Дъщерята на Калояна” на Фани Попова- Мутафова...

Петър Карапетров публикува тук „Боян магесникът”, „Дионисий” и другите си чудесни романи.

Тези поредици бяха голямото литературно събитие между двете световни войни. Не можем да разберем българската литература от онова време без да прочетем тези поредици. В тях взеха участие не само посочените автори, но по един или друг начин участваха и Ангел Каралийчев, Дора Габе, Димитър Бабев, Христо Бръзицов.

Огромното, бих казал, потресаващо, въздействие на „Древна България” върху нашите тогавашни читатели се дължеше и на блестящото оформление на тези книги, което бе дело на такива български художници като Илия Петров, Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов, Вера Лукова, Георги Попов.

Струва ми се, че в тази поредица се осъществи най-плодотворното сътрудничество между литература и живопис у нас, непостигано никога преди и след това.

И стигаме до една от най-големите драми в българската литература – отричането на тези поредици. Това нямаше как да не стане – на власт бяха дошли интернационалистите, тяхната родина бе световния пролетариат. 

Каква ти тук Родина?! 

И се постанови, че книгите от тези поредици са лишени от художествени качества, а авторите бяха определени като „посредствени или съвсем бездарни”. Разбира се, това противоречеше на всяка логика, тъй като сред авторите бяха Стоян Загорчинов, както и обявения за „академик” от същата тази власт Людмил Стоянов, Каралийчев... 

Това, което безпокоеше новите властници бяха не толкова художествените качества на книгите от изключително популярните поредици, а преклонението на авторите към българското минало. Георги Цанев спомогна за тоталното отричане на тези поредици и автори, за което получи своята отплата.

Годините минаваха, страстите се успокояваха, идеологическите цензори проумяха, че издаваните от Петър Карапетров книги имат своято висока стойност и безшумно, една подир друга те бяха преиздавани от нявгашното издателство на БЗНС. 

Тези книги отново се радваха на широка популярност сред читателите и така една грешка бе поправена гузно. Но голямата грешка – не! Книгите на Петър Карапетров не се преиздаваха! 

Всъщност неговите книги веднага след 1944-та бяха иззети от билблиотечните рафтове, бяха натикани в списъци с инициали „СКФ” (спомняте ли си тези зловещи три буквички?..). 

Фактически до книгите на Петър Карапетров имаха достъп само тези, които предварително бяха приели, че те са "вредни". На друг във фонда „СКФ” не се разрешаваше достъп, с малки изключения, разбира се. (Аз и като студент ги четях благодарение на отзивчивата, прекалено интелигентна, библиотекарка Венета Ганева, в Пловдивската библиотека.)

На книгите на Петър Карапетров бяха недостъпни за масовия читател цели 45 години.

След промяната имаше и опити да се напомня за творчеството на Петър Карапетров, например Вихрен Чернокожев, който много вярно твърди:” Петър Карапетров беше видял общия корен на поезията и историята много преди теоретиците на романа да заговорят за това.”

Разбира се, че Петър Карапетров има и несполучливи книги, а Вихрен Чернокожев с право пита:”... коя литература се състои само от върхове?”.

Е, добре, социализмът си отиде, а ние останахме. 

Защо не върнахме книгите на Петър Карапетров на българските читатели? 

Какво ни попречи? 

Защо неговото творчество си остава напълно непознато?

Един от възможните (вие предложете други, ако можете, включително и вие, г-н Чернокожев) отговори е, че на мястото на интернационализма, изповядван от предишната власт дойде глобализмът, който е преоблечен "пролетарски интернационализъм". Отново нацията се отрича, а се възвеличава някаква нова колективност на нациите, този път вместо пролетарски рай ни се предлага да вярваме в глобален рахатлък...

Тази ли е истината? 

Ако не е, значи трябва да се съгласим с оценката на идеологизираната литературна критика на социализма, че книгите на Петър Карапетров са бездарни...

Сложен казус, нали?

Хайде да се опитаме да му намерим отговор, а?

Знам че никой няма да се наеме да дава такъв отговор, знам, че диалог, днес, в литературата не, е невъзможен. 

Така както бе невъзможен в началото на 50-те години на ХХ век, когато звучаха само лозунги, които не подлежаха на обсъждане и се печатаха книги, които трябваше непременно да бъдат възвеличавани... 
Какво сходство на епохите, Боже мой!

Изведнъж забелязваме огромната прилика между нявгашния пролетарски интернационализъм и сегашния глобализъм (или просто войнстващ либерализъм?). 

Родното се отрича в еднаква степен, забелязвате ли?

Тогава? 

Какво правим със себе си? 

Нали бяхме тръгнали по един нов път – когато щяхме да преодолеем недъзите, паденията и греховете на соца? 

Къде останаха благите намерения по отношение творчеството на Петър Карапетров? 

Защо този писател се оказа еднакво неприемлив - и за изродения ни социализъм, и за отвратителния ни капитализъм?

Защо две уж тъй различни епохи така си приличат в еднаквото си отношение към един и същи писател?

Все въпроси на които си заслужава да се търси отговор. Знам, че сега е забранено, говоря за бъдещето, господа литературни надзиратели!

Но Петър Карапетров извърши своя творчески и редакторски подвиг – той създаваше и експонираше на нявгашния български книжен пазар, бестселъри!

Българите някога четяха масово книгите от неговите поредици. Естествено, това ставаше и с помощта на държавата, на училището, на образователното министерство. 
Така българите откриваха своята история, може и да не беше напълно вярна в детайлите, но беше вълнуваща! 

Може понякога да е преобладавал романтизма по отношение на историческите факти в някои от тези романи, както на Петър Карапетров, така и на останалите автори, но това в литературата е позволено, даже препоръчително! 
Посочете ми поне един исторически роман на полски или руски, на американски или френски автор от който да не блика романтиката!

Време е да върнем книгите на Петър Карапетров на българските читатели – те им бяха отнети цели 45 години по времето на социализма, сега отново тънат в забвение. Преди тези книги бяха в „секретни фондове”, сега не са, но нима са по-достъпни на масовия читател? Колцина имат възможност да посещават националните библиотеки, като Софийската или Пловдивската?

Книгите на Петър Карапетров са исторически факт, който не бива да бъде отминаван. 

Този писател не бива да бъде забравян. 
Но по-важното е друго – неговият пример трябва да бъде актуализиран. 

Това е вече задача за издателите. Те са тези, които биха могли да създадат подобни поредици, а защо не и със същите заглавия, навярно наследниците на писателя няма да имат нищо против по този начин да бъде съхранено и напомнено стореното от техния скъп роднина...

Време е да си спомним делото и идеите на Петър Карапетров. Точно днес е необходимо да сторим това, когато вече сме уж част от "голямото европейско семейство". 

Не бива да играем ролята на бедния роднина без минало, а обладаващи единствено мизерно настояще. 

Защото съкровищата на траките, на Първото и Второто българско царство, са потресаващи доказателства за миналото по нашите земи, но логичен е въпросът – а къде са вашите книги за това минало? 

И сме принудени да мънкаме – имаме ги, ама ги крием. 
Въпросът, който веднага следва е - и защо се срамувате от тях? Какъв да е отговора, кажете!..

И така изплува и един друг страшен въпрос – какво сторихме за да продължим делото на Петър Карапетров? 

Засега почти нищо, макар че чудесни исторически романи се публикуват, макар и рядко, и през тези години. 

Но това, което липсва на тези романи не е висока художествена стойност, те най-често я притежават, няма го общия проект, който да ги свърже в едно цяло. 

Такъв тип успешни проекти бяха поредиците на Петър Карапетров. 

Има и още нещо – навремето тези поредици бяха подкрепяни, а сега кой да стори това? Навремето поредиците на Петър Карапетров се гледаха с добро око от образователното министерство, а днес именно това министерство би воювало с такъв тип поредици. Да не говорим за министерството на културата за което съдбата на книгата (българската, българската имам предвид!) е последна грижа...

Мисля си, как не се намери един български издател, който да се опита да възкреси такъв тип поредици, нима има нещо сбъркано, та всички те са се втренчили в чуждите литератури и не вярват, че от българската може да се печели многократно повече...

Наистина объркахме нещо тотално, щом царува такова отвратително неверие във възможностите на предишната и съвременната българска литература. Знам, че за това вина носи единствено и само т. н. постмодернизъм, но все пак...


Да си спомним на днешния ден един от най-незаслужено забравените български писатели – Петър Карапетров.

Да си спомним, че е имало и личности като Петър Караперов в нашата литература и култура.

Да поменем името на този български писател и да се опитаме, всеки според силите и възможностите си, да спомогнем за неговото завръщане влитературата ни.

Не, не в литературата на постмодернизма, в която няма място за творци като Петър Карапетров, а в другата, истинската българска литература. 

Видяхме, че постмодернизмът ни в отношението си към Петър Карапетров следва своя духовен събрат соцреализма.


Да си спомним Петър Карапетров и неговото наистина епохално дело, защото той създаваше бестселъри между двете световни войни.


Стоян ВЪЛЕВ