Подслушвачът
Ревльото ходи всеки ден на кино. Не е нужно да дават нещо ново, привличат го и стари филми, стига да изпълнят предназначението си — да изтръгнат от очите му обилни сълзи. Той седи в тъмното, незабелязван от околните, и чака да се сбъднат надеждите му. Светът е студен, безсърдечен и ако той не чувства топлата влага по страните си, не му се живее.
Рукнат ли сълзите, на душата му става хубаво, тогава той седи притихнал, без да помръдва, гледа да не изтрива нищо с кърпичката си, всяка сълза трябва да му дари топлината си докрай и ако тя стигне до устните или до брадичката, ако дори успее да потече по шията и плъзне чак до гърдите — той приема това с благодарна сдържаност и става, едва когато е окъпан обилно в сълзи.
Ревльото невинаги е поменувал толкова добре; имало е времена, когато е трябвало да разчита само на собственото си нещастие, а щом то не е идвало или пък дълго се е бавело, той често е имал чувството, че ще се вкочани от студ. Оглеждал се е неуверено в живота дано зърне някъде човешка гибел, страдание или неутолима скръб. Ала хората невинаги умират, когато ти се ще да потъгуваш, повечето имат жилави души и се инатят. Случвало се е да очаква покъртително събитие, цялото му тяло вече блажено се е отпуснало. Но ето че — вече е вярвал, че е съвсем близо до целта — ето че не се случва нищо, а той е прахосал сума време, сега трябва да се оглежда за нов случай и да почне да подклажда надеждите си отначало. Нужни са били много разочарования, преди ревльото да осъзнае, че никой през собствения си живот не е сполетяван от достатъчно премеждия, та да е напълно доволен.
Опитвал е какво ли не, опитвал е дори с изблици на радост. Но всеки, който има известен опит в тези неща, знае, че радостните сълзи не са нищо особено. Дори когато пълнят очите, което понякога се случва — те не рукват; а пък що се отнася до трайността на въздействието им, това е направо жалка история. Също и гневът, и яростта едва ли дават по-добър резултат. Съществува един-едничък повод, на който може да се разчита: човешката загуба, при това за предпочитане пред всички останали е непоправимата загуба, особено когато сполита хора, които не я заслужават.
Ревльото има зад гърба си дълги години на чиракуване, но сега вече е майстор. Което не му е отредено, получава го от другите. Щом те нямат отношение към него — непознати, далечни, красиви, невинни, велики — тяхното въздействие става неизчерпаемо. Самият той обаче остава невредим и спокойно си тръгва от киното за вкъщи. Там всичко си е постарому, той не се тревожи за нищо, а утрешният ден не му създава грижи.
1974
Подслушвачът не се стреми да види, затова пък дваж по-добре чува. Той идва, спира се, незабелязано се спотайва в ъгъла, гледа в някоя книга или витрина, чува, каквото има да чуе и се отдалечава безразличен и унесен. Човек би казал, че него изобщо не го е имало, той тъй добре умее да изчезва. Вече е другаде, вече отново слухти, знае всички места, където може да се чуе нещо, съхранява го добре и нищо не забравя.
Нищо не забравя той, трябва да видите подслушвача, когато настъпи време да избълва чутото. Тогава е съвсем друг, тогава става двойно по-дебел и с десет сантиметра по-висок. Как ли го прави, може би носи специални високи обуща за дърдоренето?
Може би се подпълва с възглавници, та думите му да звучат по-тежко и по-важно? Той не прибавя нищо, разказва съвсем точно и мнозина биха си пожелали да са мълчали някога. Тук всички модерни апарати са излишни: неговото ухо е по-прецизно и по-надеждно от всякакъв апарат, тук нищо не се изтрива, нищо не се премълчава, колкото и грозно да е — лъжи, силни думи, проклятия, неприличия от всякакъв вид, ругатни на далечни и слабо познати езици; дори когато не разбира нещо, той го отбелязва точно и го предава непроменено, щом му го поискат.
Подслушвачът не може да бъде подкупен от никого. Когато се касае за ползата, която единствено той принася, не би се съобразил нито с жена, нито с деца, нито с брат. Което е чул, чул го е — тук сам господ бог не може нищо да промени. Ала Подслушвачът разкрива и човешки страни: както другите имат почивни дни, в които си отдъхват от работата, така и той понякога — макар и рядко — спуска капаците на ушите си и престава да трупа чути неща. Това става съвсем просто: той кара хората да го забележат, като ги гледа в очите и онова, което те говорят в такива случаи, е съвсем безинтересно и недостатъчно, за да ги предаде на заколение. Когато е изключил тайните си уши, той е приветлив човек, всеки му се доверява, всеки иска да изпие с него по чашка, разменят се безобидни фрази. Тогава никой не подозира, че разговаря лично с палача. Просто да не повярваш колко невинни са хората, щом не ги подслушват!
1974
Ревльото
Рукнат ли сълзите, на душата му става хубаво, тогава той седи притихнал, без да помръдва, гледа да не изтрива нищо с кърпичката си, всяка сълза трябва да му дари топлината си докрай и ако тя стигне до устните или до брадичката, ако дори успее да потече по шията и плъзне чак до гърдите — той приема това с благодарна сдържаност и става, едва когато е окъпан обилно в сълзи.
Ревльото невинаги е поменувал толкова добре; имало е времена, когато е трябвало да разчита само на собственото си нещастие, а щом то не е идвало или пък дълго се е бавело, той често е имал чувството, че ще се вкочани от студ. Оглеждал се е неуверено в живота дано зърне някъде човешка гибел, страдание или неутолима скръб. Ала хората невинаги умират, когато ти се ще да потъгуваш, повечето имат жилави души и се инатят. Случвало се е да очаква покъртително събитие, цялото му тяло вече блажено се е отпуснало. Но ето че — вече е вярвал, че е съвсем близо до целта — ето че не се случва нищо, а той е прахосал сума време, сега трябва да се оглежда за нов случай и да почне да подклажда надеждите си отначало. Нужни са били много разочарования, преди ревльото да осъзнае, че никой през собствения си живот не е сполетяван от достатъчно премеждия, та да е напълно доволен.
Опитвал е какво ли не, опитвал е дори с изблици на радост. Но всеки, който има известен опит в тези неща, знае, че радостните сълзи не са нищо особено. Дори когато пълнят очите, което понякога се случва — те не рукват; а пък що се отнася до трайността на въздействието им, това е направо жалка история. Също и гневът, и яростта едва ли дават по-добър резултат. Съществува един-едничък повод, на който може да се разчита: човешката загуба, при това за предпочитане пред всички останали е непоправимата загуба, особено когато сполита хора, които не я заслужават.
Ревльото има зад гърба си дълги години на чиракуване, но сега вече е майстор. Което не му е отредено, получава го от другите. Щом те нямат отношение към него — непознати, далечни, красиви, невинни, велики — тяхното въздействие става неизчерпаемо. Самият той обаче остава невредим и спокойно си тръгва от киното за вкъщи. Там всичко си е постарому, той не се тревожи за нищо, а утрешният ден не му създава грижи.
1974
Няма коментари:
Публикуване на коментар