СПАСИТЕЛ
Търкулна се слънцето, алено и горящо като огнено гюле, и описа червена дъга по свода. Стъмваше се. Морна хлад повяваше от долнините на планината. Аз вървях сред боровета, които забиваха островърхи корони в небесния купол. Достраша ме. В ръката ми тежеше кошница с малини. До мене крачеше верния Дунав. И двамата бяхме уморени. Цял ден тичахме из зелените горски поляни, радвахме се на цветя и птици…
Гората започна да оредява. За миг спрях и се огледах да не съм сбъркала посоката. Но тъкмо мислех да продължа, нещо странно привлече вниманието ми. Нечие лъскаво, люспесто тяло пълзеше пред мен. Две ситни, зловещи очи ме пробождаха с блясъка си. Змия! — светкавично премина през ума ми. Изпищях. Зад мен и встрани шумяха гъстите шубраци, сред които се виеше пътечката. А беше се стъмнило съвсем. Не можех да се върна назад. Отпред като преграда се виеше изпънатото змийско тяло. Заплаках от ужас. До мен сърцераздирателно лаеше Дунав. Той също беше ужасен. Змията плъзна към мен. В този съдбоносен за мен миг аз видях как Дунав, разбрал страшната опасност, се хвърли срещу лъскавото тяло. Чух как змията зловещо съска. В следващия миг аз тичах. Изненадана от нападението на Дунав, змията сигурно не бе усетила как прескочих огъващото й се тяло. Силите ми спират. Задъхвам се. Завива ми се свят. Пред мен се завъртяха борове, ели и небе. Чувствувах как краката ми се подкосяват и… паднах, изтощена от ужаса и тичането. Когато ужасът и умората постепенно изчезнаха, аз сякаш се събудих от някакъв кошмарен сън. „Дунав!“ — бе първата ми дума. Но кучето не се обаждаше. Къде ли беше? Усетих как нещо сякаш полазва по гърба ми. Студ на талази ме накара да потреперя. И изведнъж запъхтян, с изплезен език, от гората дотича Дунав. „Дунав, кучето ми“ — извиках. Бях истински щастлива, че страшното е минало. Но защо ли той не лаеше? Вторачил неподвижно в мен черните си изразителни очи, Дунав сякаш трепереше. Олюля се. Лизна кротко и нежно ръката ми и като че заспа. И аз забелязах голяма подутина на крака му. Нещо ме блъсна. „Змията!!!“ Горещите ми сълзи намокрят муцунката на верния другар. Той е мъртъв…
02.04.1975 г.
ИСТОРИЯ С КУЧЕ...
Това се случи отдавна. Още когато в дома ни живееше прекрасното куче Хирш. Слънцето печеше, а ние с верния ми другар вървяхме по пътя към плажа. Хирш подскачаше пред мен, въртеше радостно опашка, лаеше по всяка котка. Хората се спираха, оглеждаха го усмихнати. Малки дечица дърпаха майките си за полите и сочеха към него. Дори някои се оптиваха да му дадат от кифлите си, но моят възпитаник мигом вдигаше глава и гордо минаваше пред тях, без дори да ги погледне. Не след дълго прад нас вече се разстилаше топлият пясък и шумеше с вълните си морето. Гледката беше чудна… Наоколо нямаше много хора. Само няколко весели компании шумяха. Скоро ние с Хирш тичахме вече по брега. Той лаеше неудържимо. Вълните се плискаха в краката ни, изтриваха стъпките ни, а ние тичахме и тичахме. Уморихме се. Приседнахме на топлия пясък. Пред нас се простираше морето. Вълните непрестанно градяха върху гребените си замъци от бяла пяна, а после сякаш невидима ръка разваляше всичко. Задаваха се по-големи вълни. Тяхната пяна пък приличаше на буйно развята грива на бяло конче. В далечината небето се допираше до водната шир и сливаше синината си с водата. Само слънцето беше увиснало над над нея като златен грозд. Всичко това беше необяснимо красиво. И загледана в далечината, аз съвсем не забелязах, че Хирш не е до мен. Сепнах се. Огледах наоколо. Кучето го нямаше. Изведнъж страшна мисъл хвърли сянка в мен. Разтреперана от ужас, аз затичах по брега. Наоколо нямаше хора, защото слънцето клонеше на запад. „Хирш? Хирш!“ — виках аз. Сълзи ме задавиха. Задъхвах се. Устата ми пресъхна. Морето край мен бе внезапно потъмняло. Но аз не го виждах. Тичах по брега. Виках по име. Но… нищо… Плисна дъжд. Студени тръпки ме полазиха. Дрехите ми бяха останали назад. А духна и вятър. Жива душа нямаше наоколо! Само вълните плачеха. Стори ми се, че чух отнякъде познат лай. Хукнах нататък с последни сили. Дишах с отворена уста. Вятърът я пълнеше с пясък. Задавих се. Очите ми също се напълниха. И изведнъж пред мен изникнаха две момчета. Те стояха с гръб към мен и не можеха да ме видят. В ушите ми звънна познатият глас на Хирш. Ясно беше, че е в ръцете на момчетата. Той лаеше сърцераздирателно. Видях как хапеше и дращеше мъчителите си по лицата и ръцете. А те не го пускаха. В този момент той ме видя. Залая още по-силно, сякаш ме молеше за помощ. Но аз бях безсилна пред двете момчета. Не знаех какво да правя. Сърцето ми биеше усилено. Не ми стигаше въздухът. Дъждът не спираше. И в този миг, без да мисля за нищо друго освен за кучето си, аз изскочих пред момчетата. Какво съм казала, не помня. Хвърлих се да спася Хирш от ръцете на нахалниците. За миг те бяха объркани и при един по-силен напън Хирш се изплъзна и скочи. Една секунда те и аз стояхме като вкаменени. Не смеех да мръдна. Знаех, че те сигурно ще си отмъстят. Когато един от двамата се опомни от първото вцепенение, се приближи до мен, изгледа ме, готов да ме удари. Като видя това, кучето се хвърли към него и го задърпа за крачола, като лаеше страшно. Захапа го за крака. Текна кръв. Другият, изглежда, се уплаши. Той хукна назад. Първият го последва. Хирш затича след тях. Повече нищо не видях. След няколко минути кучето беше в прегръдките ми. Сълзи се стичаха по лицето ми. Настръхнала, измокрена до кости, уморена до припадък, аз бях по-щастлива от всякога!
28.02.1975 г.
МАТЕМАТИКАТА
Ти си свят красив, чудесен,
с много дроби и числа
и по пътя ти нелесен
пърхам аз като пчела.
Правилата щом си уча
и решавам всеки час,
във живота ще сполуча
и ще мога всичко аз.
На крилете ти могъщи
ний към Марс ще полетим,
бели блокове и къщи
до небето ще строим.
Дълбините на морето
ще изучим с твойта мощ,
ще направим ний небето
да е светло ден и нощ.
Ще направим като птици
да летим със песента
и със пламнали зеници
да твориме красота.
Ти си свят красив, чудесен
с много дроби и числа
и по пътя ти нелесен
пърхам аз като пчела.
01.02.1974 г.
ИСТОРИЯ С КУЧЕ...
Това се случи отдавна. Още когато в дома ни живееше прекрасното куче Хирш. Слънцето печеше, а ние с верния ми другар вървяхме по пътя към плажа. Хирш подскачаше пред мен, въртеше радостно опашка, лаеше по всяка котка. Хората се спираха, оглеждаха го усмихнати. Малки дечица дърпаха майките си за полите и сочеха към него. Дори някои се оптиваха да му дадат от кифлите си, но моят възпитаник мигом вдигаше глава и гордо минаваше пред тях, без дори да ги погледне. Не след дълго прад нас вече се разстилаше топлият пясък и шумеше с вълните си морето. Гледката беше чудна… Наоколо нямаше много хора. Само няколко весели компании шумяха. Скоро ние с Хирш тичахме вече по брега. Той лаеше неудържимо. Вълните се плискаха в краката ни, изтриваха стъпките ни, а ние тичахме и тичахме. Уморихме се. Приседнахме на топлия пясък. Пред нас се простираше морето. Вълните непрестанно градяха върху гребените си замъци от бяла пяна, а после сякаш невидима ръка разваляше всичко. Задаваха се по-големи вълни. Тяхната пяна пък приличаше на буйно развята грива на бяло конче. В далечината небето се допираше до водната шир и сливаше синината си с водата. Само слънцето беше увиснало над над нея като златен грозд. Всичко това беше необяснимо красиво. И загледана в далечината, аз съвсем не забелязах, че Хирш не е до мен. Сепнах се. Огледах наоколо. Кучето го нямаше. Изведнъж страшна мисъл хвърли сянка в мен. Разтреперана от ужас, аз затичах по брега. Наоколо нямаше хора, защото слънцето клонеше на запад. „Хирш? Хирш!“ — виках аз. Сълзи ме задавиха. Задъхвах се. Устата ми пресъхна. Морето край мен бе внезапно потъмняло. Но аз не го виждах. Тичах по брега. Виках по име. Но… нищо… Плисна дъжд. Студени тръпки ме полазиха. Дрехите ми бяха останали назад. А духна и вятър. Жива душа нямаше наоколо! Само вълните плачеха. Стори ми се, че чух отнякъде познат лай. Хукнах нататък с последни сили. Дишах с отворена уста. Вятърът я пълнеше с пясък. Задавих се. Очите ми също се напълниха. И изведнъж пред мен изникнаха две момчета. Те стояха с гръб към мен и не можеха да ме видят. В ушите ми звънна познатият глас на Хирш. Ясно беше, че е в ръцете на момчетата. Той лаеше сърцераздирателно. Видях как хапеше и дращеше мъчителите си по лицата и ръцете. А те не го пускаха. В този момент той ме видя. Залая още по-силно, сякаш ме молеше за помощ. Но аз бях безсилна пред двете момчета. Не знаех какво да правя. Сърцето ми биеше усилено. Не ми стигаше въздухът. Дъждът не спираше. И в този миг, без да мисля за нищо друго освен за кучето си, аз изскочих пред момчетата. Какво съм казала, не помня. Хвърлих се да спася Хирш от ръцете на нахалниците. За миг те бяха объркани и при един по-силен напън Хирш се изплъзна и скочи. Една секунда те и аз стояхме като вкаменени. Не смеех да мръдна. Знаех, че те сигурно ще си отмъстят. Когато един от двамата се опомни от първото вцепенение, се приближи до мен, изгледа ме, готов да ме удари. Като видя това, кучето се хвърли към него и го задърпа за крачола, като лаеше страшно. Захапа го за крака. Текна кръв. Другият, изглежда, се уплаши. Той хукна назад. Първият го последва. Хирш затича след тях. Повече нищо не видях. След няколко минути кучето беше в прегръдките ми. Сълзи се стичаха по лицето ми. Настръхнала, измокрена до кости, уморена до припадък, аз бях по-щастлива от всякога!
28.02.1975 г.
МАТЕМАТИКАТА
Ти си свят красив, чудесен,
с много дроби и числа
и по пътя ти нелесен
пърхам аз като пчела.
Правилата щом си уча
и решавам всеки час,
във живота ще сполуча
и ще мога всичко аз.
На крилете ти могъщи
ний към Марс ще полетим,
бели блокове и къщи
до небето ще строим.
Дълбините на морето
ще изучим с твойта мощ,
ще направим ний небето
да е светло ден и нощ.
Ще направим като птици
да летим със песента
и със пламнали зеници
да твориме красота.
Ти си свят красив, чудесен
с много дроби и числа
и по пътя ти нелесен
пърхам аз като пчела.
01.02.1974 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар