ИВАН СЪБЧЕВ

Чапкъна

Навремето някои казваха, че Тотьо Чапкънов е най-големият шегаджия.

Та те, неговите шеги и закачки, бяха толкова много!

Дълги години бе учител в първоначалното Калпакчийско училище (сега „Екзарх Антим I“).

Ръст към два метра, тънковат, със слабо лице.

Живееше на ул. „Скобелев“. И нали домът му е на път, пък и черпнята му е винаги дежурна, мнозина и неканени не го отминаваха.

Веднъж идват му такива гости. Той ги поканва на масата, навежда се и изважда изпод кревата едно нощно гърне. Тупнал го пред тях и ги кани:

— Ха, заповядайте! Хапнете и пийнете си!

Гостите надникнали в гърнето и само за миг един през друг изхвръкнали навън от стаята.

Бръкнал тогава той в гърнето, извадил един кренвирш, отхапал си, отпил от ледената бира, налята в него, и ухилен до уши, дълго слушал, как отвън дворната му ограда гостите изпразват стомасите си.

За Тотьо Чапкънов се приказваше, че бил добър педагог, умеел да печели сърцата на малките си възпитаници, като към немарливите и слаби ученици прилагал своя „методика“.

На един ученик, който веднага заспивал на чина, като почнел часът, затъквал китка на ухото.

— За здрав сън! — казвал той.

А на друг, който и бъкел не знаел, пъхал в ухото му фуния, направена от листове на учебник, та буквите да се излеели в главата му.

Не само в цивилния живот, но и като мобилизиран на военна служба, шегата съпътствала Чапкъна.

Бил комендант на някаква военна част. Научил се, че жена му може да го посети. За да вдигне рейтинга си на верен съпруг, нарежда на часовия пред комендантството:

— Като ме търси жена, която и да е, каквато и да е, и каквото да те увещава, не я пускай и казвай: „Леки жени началството не приема!“

Идва жена му. Настоява, моли, казва, че е съпругата му, часовият си знае едно и все него повтаря:

— Началството леки жени не приема!

И тя си отишла.

Първата световна война не отминала и Чапкъна. Но нали си е шегаджия, пък и късметлия, та на фронта и куршум не го лови. Не го уловил и когато при една престрелка с французите излязъл извън окопа с трима от войниците си, които в ръцете си, вместо пушки, държали музикални инструменти. Засвирили игриви мелодии, а Чапкъна ги дирижира.

Отсреща французите спрели стрелбата, наскачали по окопите си и бурно заръкопляскали.

То неговите край нямат! Де да можеха да говорят: турският хамам — какви голи кючеци се хвърляли около търкалото му по време на къпане, царската чешма — за двуметровата самодива, наметната с бял чаршаф, играла хоро посред нощ около нея, стаята в дома му — в която върху орехи се е играла ситна ръченица…

Веднъж обаче Чапкъна заболял и постъпил на лечение в Старозагорската окръжна болница. Не минала и седмица и от името на лекуващия го лекар, жена му получава телеграма:

Бог да прости Тотьо Чапкънов. Посрещнете покойника на гарата!

До идването на влака тъжната новина обикаля близките и приятелите му. До един те изпълват перона на гарата. Жена му — забулена в черно, останалите — с траурни лентички на реверите.

Влакът едва спрял и от него скача ухилен до уши Чапкъна:

— Разбрах, какви сте ми приятели! — вика той отдалеч и маха ръце към посрещачите си.

Всички ахват. Не знаят да плачат ли, да се смеят ли или да ругаят.

Телеграмата пратил сам Чапкъна.

Този случай обаче така се запечатал в съзнанието на посрещачите му, че когато след години клепнала камбаната на умряло и се разнесло, че Тотьо Чапкъна умрял, повечето от тях не повярвали. Не повярвали и когато се изправили пред ковчега му.

Даже един го посръгал лекичко и пошепнал на ухото му:

— Тотьо, ставай, че ще изпуснеш печените костенурки на Чорито!

Но… уви! Този път не било поредната му шега!

Алтабана


Кога, как и откъде се е допилял в нашия град Пеньо Алтабана, един Бог знае. Беше пришелец. Заврян зет в стар казанлъшки род.
Водеше се на щат в общината като началник служба „Чистота“, но те, неговите длъжности, край нямаха. И въпреки това, той ги изпълняваше така, че и днес, които го познават и помнят, говорят:
— Ех, де го Алтабана!
Беше среден на ръст, с обло червендалесто лице, с гола глава. Пълен и набит. Облечен бе с тъмносиня куртка, с плетени пагони от сърмен ширит, на гърдите с екселбанти и обут в брич. На главата му — фуражка с тока отпред. До блясък излъскани ботуши, със закопчани на тях лъскави шпори, довършваха тоалета му. Яздеше бял охранен кон, от който слизаше, само когато влизаше в сградата на общината. В ръцете си премяташе изработен по негова поръчка бич.
Минавайки през Казанлък, германците го вземат за тяхно голямо началство и отдалеч здраво удрят крак и му козируват.
Удряха крак и му козируваха и неговите подчинени: персоналът на около двадесетината конски гальоти (каруци на две колела) за събиране на отпадъците от домовете и поддържане чистотата в града, конярят на катафалката, пазачът на общинския бик, петимата пъдари на полските имоти в района.
Всички те бяха униформени и Алтабана беше ги поставил на военна нога. Командите и нарежданията му се изпълняваха безпрекословно.
Ха си се опънал нещо и мно-о-о-го ще гледаш службата си в общината чак от „Тюлбето“.
Строг и справедлив, той много често сам раздава правосъдието, което на часа привежда в изпълнение.
Извършилия кражба от полски имот, с вързани отзад ръце и конвоиран от пъдар с пушка в ръце, го прекарваше през площада и всички махали в града, като на по-големите кръстовища го заставяше високо да вика:
— Хора-а-а, аз вече няма да крада!
И го пускаше по-живо по-здраво.
Пускаше го, но той, а и близките му, дълго време не смееха да се покажат пред хората.
Всичките мероприятия от градски мащаб, на ветеринарната и здравна служби обезателно се провеждаха с участието и съдействието на Алтабана.
Предстои да дойдат големци или гости в града, кметът вика Алтабана. Само след минутка той изскача зафундарен от кабинета му в заден вървеж, козирува два-три пъти и се понася надолу по стълбището. Секунди след това гальотите от служба „Чистота“ летят в галоп, предвождани от Алтабана на белия кон и спират на площада. Ваксаджиите, които обикновено заемаха района около царската чешма, в паника се разбягват, а след тях хвърчат четки, кутии, бои.
Акцията по почистването започва под прекия надзор на Алтабана, който препуска с коня от единия до другия край на площада и дава разпореждания. Няма и половин час и площадът е очистен и преметен.
Дали заради мероприятията, които провеждаше с негово съдействие ХЕИ в циганската махала, дали не той решаваше там много спорове между родовете им по Соломоновски, дали поради външния му вид, но обитателите от махалата се отнасяха към Алтабана не само със страхопочитание, а направо със страх.
Разбере ли се, че Алтабана тръгва към махалата им, и те научаваха това не по телефонно обаждане, къде ти по онова време телефон в частен дом, а още повече в цигански, а по виковете отдалеч:
— Алтабана иде-е-е-е!… Алтабана… — табана… — табана — се носи ехото към махалата.
И всичките й обитатели си плюят на табаните: едни се прибират в къщите, а други, по-гузните, хващат лозята и нивята.
Мероприятието се провежда тихомълком без всякакви инциденти.
Затова всички в града, а и потърпевшите, уважаваха Алтабана. Та нали той провеждаше акцията по тровене на безстопанствените кучета, между които загинаха и много други, но кой ти връзва кусур!
Дали от обич към конете, или по финансови съображения, но Алтабана, така да се каже, въртеше и втора професия — джамбазлък (покупко-продажба на коне).
Но то едни коне! — стари кранти, купени на безценица, които едва се държат на краката си, подкрепяни от две дървета под корема им, завързани за гредите на тавана на обора му с въжета и които той охранваше по собствена технология.
Един такъв кон, след охранването му, Алтабана доведе у нас. Нагизден, с плетена опашка, с мъниста на юлара, с голям шарен пискюл на челото.
— Стояне, какво ще кажеш, ще хване ли око за продан? — обърна се той към баща ми.
— Не само, че ще хване, а и ще цапнеш голяма пара̀, Пеньо, но…
— Какво но, бе Стояне?
— Ами ще трябва да го заведеш на зъболекар да му сложи изкуствени ченета!…
Алтабана почива през 1946 година от удар на ток от неизправна електрическа инсталация в обора на негов имот в с. Ягода.